Джон Гришам - Бялата къща

И аз я наблюдавах. Не беше по-голяма от малка катеричка; имаше хубава черна козина и черни очички, едва разделени от носа й. Дългата й опашка падаше отпред върху ризата на Отис, който дърпаше лостовете, разстилаше чакъла, мърмореше си нещо и сякаш не забелязваше маймунката на рамото си.

Когато стана ясно, че тя иска само да ме разгледа, аз насочих вниманието си към работата на грейдера. Отис беше спуснал ножа в плитката канавка и го беше наклонил под остър ъгъл, за да изстърже калта, тревата и плевелите и да ги избута на пътя. От предишни наблюдения знаех, че ще мине няколко пъти, ще прочисти канавките, ще разстеле чакъла и ще го заравни. Дядо смяташе, че Отис трябва да оправя пътя ни по-често, а и повечето фермери мислеха така.

Отис обърна грейдера, прекара ножа през другата канавка и се насочи обратно към нашата къща. Маймунката не беше помръднала.

— Къде е другата? — попитах аз недалеч от ухото му.

Отис посочи ножа и каза:

— Падна.

Трябваха ми няколко секунди, за да го осъзная, а после бях потресен от мисълта за ужасната смърт на горкото животинче. Отис не се вълнуваше много, но оцелялата маймунка явно скърбеше за смъртта на дружката си. Само си седеше, понякога ме гледаше, понякога не, и ми се стори много самотна. И определено не припарваше до ножа.

Майка ми не беше помръднала. Аз й махнах и тя ми махна, но Отис отново не реагира. От време на време той плюеше дълги струи тютюнев сок, които капеха пред задните колела. Триеше устата си с мръсен ръкав, или левия, или десния, зависи коя ръка държеше лост в момента. Дядо казваше, че Отис е много уравновесен — тютюневият сок капел и от двата края на устата му.

От високото си място виждах зад къщата ни ремаркето с памука и няколко пръснати насред полето смалени шапки. Потърсих с очи мексиканците, които бяха на обичайното си място, и си представих Каубой с нож в джоба, без съмнение много горд с последното си убийство. Чудех се дали е казал на приятелите си. Сигурно не.

За миг се изплаших, защото майка ми беше сама зад нас. Знаех, че няма логика да я убие, но повечето ми мисли бяха нелогични.

Когато видях дърветата до реката, ме обзе нов страх. Боях се да погледна моста, мястото на престъплението. Сигурно имаше кървави петна, доказателства, че се е случило нещо ужасно. Дали дъждът ги беше отмил? Често с дни по моста не минаваше никаква кола или камион. Дали някой беше видял кръвта на Ханк? Нищо чудно доказателствата да са изчезнали.

Наистина ли се беше проляла кръв? Или това беше просто кошмар?

И реката не исках да виждам. По това време на годината водата течеше бавно, а Ханк беше толкова едър труп.

Дали не бе изхвърлен на брега? Проснат на някоя плитчина като риба на сухо? Не желаех точно аз да го открия.

Ханк беше разперен с нож. Каубой имаше нож и мотив. Е, дори Стик Пауърс можеше да разреши тази загадка.

Аз бях единственият свидетел, но вече бях решил да отнеса тайната си в гроба.

Отис превключи скоростта и обърна, което не беше малко постижение с грейдера, както вече разбирах. За миг зърнах моста, но бяхме далеч от него. Маймунката се умори да ме зяпа и се прехвърли на другото рамо. Около една минута надничаше към мен зад главата на Отис, а после просто си седеше, кацнала като бухал, и гледаше пътя.

Да можеше да ме види Диуейн! Щеше да се пръсне от завист. Щеше да пукне от яд. Да се почувства толкова унизен, че дълго време да не ми говори. Нямах търпение да дойде събота. Щях да разтръбя по главната, че цял ден съм се возил на грейдера на Отис — с него и неговата маймунка. Само едната обаче, така че трябваше да обяснявам какво се е случило с другата. А всичките лостове и копчета, които изглеждаха толкова страшни от земята, всъщност не бяха никакъв проблем. Аз се бях научил да карам! Съботата щеше да бъде един от звездните ми мигове.

Отис спря пред къщи. Аз слязох и извиках: „Благодаря!“, но той замина, без да кимне или да продума.

Внезапно се сетих за умрялата маймунка и се разплаках. Не исках да плача и се мъчех да спра, но сълзите ми бликаха и не можех да ги удържа. Мама дотича от къщата и попита какво ми има. Не знаех какво ми има, просто плачех. Бях изплашен и уморен, почти готов да припадна отново, и исках просто всичко да си бъде нормално, мексиканците и планинците да се махнат, Рики да се върне, семейство Лечър да ги няма, а кошмарът с Ханк да бъде изтрит от паметта ми. До гуша ми беше дошло да пазя тайни и да виждам неща, които не бива да виждам.

Затова само плачех.