Джон Гришам - Бялата къща

Имаше сергии, където да хвърляш халки и стрелички и да стреляш с въздушна пушка, за да спечелиш разни награди. На някои панаири имаше гадателки, на други фотока-бинки, а на трети фокусници. Винаги беше шумно, пъстро и ужасно забавно. Бързо се разчуваше, отвсякъде прииждаха хора и за няколко часа Блек Оук беше претъпкан. Страшно ми се ходеше.

Може би, помислих си аз, вълнението от панаира ще потисне любопитството към Либи Лечър. Натъпках питката в устата си и хукнах навън.

— Има панаир — прошепнах аз на Тали, когато се видяхме до трактора, за да идем на полето.

— Всички ли ще ходите? — попита тя.

— Разбира се. Никой не пропуска такова нещо.

— Знам една тайна — прошепна тя, като се оглеждаше.

— Каква?

— Снощи чух нещо.

— Къде го чу?

— Край вашата веранда.

Не ми харесваше как ме размотава.

— И какво?

Тя се наведе още по-близо.

— За Рики и онова момиче. Май имаш нов братовчед. — Думите й бяха жестоки, а очите й гледаха лукаво. Това не беше онази Тали, която познавах.

— Какво си търсила ти там? — попитах аз.

— Не е твоя работа.

Дядо дойде от къщата и отиде до трактора.

— По-добре не казвай на никого — процедих през зъби аз.

— Ние с теб знаем да пазим тайна, нали? — усмихна се тя, докато се отдалечаваше.

— Да.

Набързо изгълтах обяда, а после отидох да се изкъпя. Майка ми знаеше, че умирам от нетърпение да ида в града, и затова ми спести голямото жулене.

Всичките десет мексиканци се качиха в каросерията с мен и баща ми и потеглихме. Каубой цяла седмица беше брал памук със счупени ребра, което не остана незабелязано от дядо и татко. Те много му се възхищаваха.

— Мъжки момчета — бе казал дядо.

Семейство Спрюл търчаха насам-натам и се готвеха да ни последват. Тали беше пуснала мухата за панаира и сега дори Трот се беше оживил.

Когато пресякохме реката, аз се взрях надолу по пътя към фермата на Лечър, но паянтовата им къща не се виждаше. Погледнах баща си. Той също се взираше с мрачен, почти гневен поглед. Как можаха тия хора да ни объркат така живота?

Задрусахме се по чакъления път и скоро полята на Лечър останаха зад нас. Когато стигнахме асфалтовото шосе, аз отново се размечтах за панаира.

Шофьорът ни, естествено, никога не бързаше. С толкова хора камионът едва ли щеше да вдигне петдесет, а и дядо не искаше да го мъчи. Стори ми се, че отиде цял час.

Патрулната кола на Стик беше спряла до баптистката църква. Движението по главната улица вече едва пъплеше, а тротоарите бяха задръстени от народ. Паркирахме и мексиканците се пръснаха. Стик излезе изпод едно дърво и тръгна право към нас. Баба и мама се запътиха към магазините. Аз останах при мъжете, защото бях сигурен, че ще се обсъжда нещо важно.

— Здравей, Илай. Здрасти, Джеси — каза Стик, наклонил шапка на една страна и пъхнал стръкче трева в ъгълчето на устата си.

— Добър ден, Стик — отвърна дядо.

Баща ми само кимна. Не бяха дошли в града да си губят времето със Стик и едва прикриваха раздразнението си.

— Мисля да арестувам онзи Ханк Спрюл — каза той.

— Прави каквото щеш — сряза го гневно дядо. — Само изтрай да приберем памука.

— Сигурно можеш да почакаш един месец — каза баща ми.

Стик задъвка тревата, изплю се и каза:

— Може и да мога.

— Той е добър работник — каза баща ми. — А имаме много памук. Арестуваш ли го сега, ще загубим шестима берачи. Нали ги знаеш какви са.

— Мисля, че мога да почакам — повтори Стик. Май много му се искаше да се разберат. — Говорих с доста хора и не съм сигурен, че вашето момче казва истината. — Той ме изгледа, а аз ритнах едно камъче.

— Остави го на мира, Стик — каза татко. — Той е дете.

— На седем години е! — избумтя дядо. — Защо не си намериш истински свидетели?

Стик отметна рамене като ударен.

— Виж какво — продължи дядо. — Оставяш Ханк на мира, докато приберем памука, а после аз лично ще дойда в града да ти кажа, че сме свършили с него. Тогава прави какво то искаш.

— Става — каза Стик.

— Но продължавам да мисля, че няма да го осъдят. Трима срещу един, Стик, никой няма да го признае за виновен.

— Ще видим — заяви надуто Стик. Тръгна си, пъхнал палци в джобовете. Вървеше наперено, колкото да ни дразни.

— Може ли да ида на панаира? — попитах аз.

— Разбира се — каза дядо.

— Колко пари имаш? — попита татко.

— Четири долара.

— Колко ще похарчиш?

— Четири долара.

— Мисля, че два ти стигат.

— Хайде три.

— Два и петдесет става ли?

— Става.