Джон Гришам - Бялата къща

— Защо? — надвеси се над мен той.

— Чаках ви да се приберете. — В това имаше една доза истина.

— И защо ни чакаше?

— Исках да разбера за Либи.

— Е, тя си има бебе. Какво друго искаш да знаеш?

— Дядо ми каза. — Бавно станах на крака и се опитах да изглеждам колкото се може по-болен.

— Върви вкъщи — нареди татко и аз тръгнах, без да кажа и дума.

Китайски и севернокорейски войници устроили засада на американски конвой до Пьонганг, като убили поне осемдесет души и взели много пленници. Мистър Едуард Мъроу откри вечерните си новини с това съобщение и баба започна да се моли. Както винаги, тя беше седнала срещу мен на кухненската маса. Майка ми се беше облегнала на мивката и също спря да мие и затвори очи. Чух как дядо се изкашля на задната веранда. И той слушаше.

Мирните преговори отново били спрени, а китайците прехвърляли още войници в Корея. Мистър Мъроу каза, че примирието, което било толкова близко, вече изглеждало невъзможно. Тази вечер думите му бяха малко по-тежки, или просто ние бяхме по-уморени от обикновено. Той прекъсна за реклама и после се върна с новина за някакво земетресение.

Баба и мама шетаха бавно из кухнята, когато дядо влезе. Той разроши косата ми, сякаш всичко си беше наред.

— Какво има за вечеря? — попита.

— Свински пържоли — отвърна майка ми.

После дойде и татко и всички заехме местата си. След като дядо благослови храната, се помолихме за Рики. На практика никой не говореше; всички си мислеха за Корея, но никой не искаше да я споменава.

Накрая майка ми заразправя за някакъв проект в неделното училище, когато чух тихото скърцане на вратата на задната веранда. Никой освен мен не чу шума. Нямаше вятър, нямаше какво да бутне вратата. Спрях да ям.

— Какво има, Люк? — попита баба.

— Мисля, че чух нещо — казах аз.

Всички погледнаха към вратата. Нищо. Продължиха да ядат.

Тогава Пърси Лечър влезе в кухнята и ние замръзнахме. Направи две крачки напред и спря, сякаш се беше изгубил. Беше бос, покрит с кал от главата до петите, а очите му бяха червени, все едно е плакал часове наред. Погледна ни и ние го погледнахме. Дядо понечи да стане, за да разреши въпроса.

— Това е Пърси Лечър — казах аз.

Дядо остана на мястото си, хванал нож в дясната си ръка. Очите на Пърси бяха замъглени, а когато проговори, от устата му излезе тих стон, сякаш се опитваше да потисне гнева си. А може би беше ранен или някой отвъд реката беше пострадал и той беше дотичал до нас за помощ.

— Какво искаш, момче? — скастри го дядо. — Възпитаните хора чукат, преди да влязат.

Пърси закова нетрепващите си очи върху дядо и каза:

— Рики го е направил.

— Какво е направил? — попита дядо. Тонът му изведнъж се смекчи и стана леко отбранителен.

— Рики го е направил.

— Какво е направил? — повтори дядо.

— Бебето е негово — каза Пърси. — На Рики.

— Млъкни, момче! — кресна му дядо и стисна ръба на масата, сякаш иначе щеше да скочи и да набие горкото де те.

— Тя не искала, но той я накарал — каза Пърси, като гледаше мен вместо дядо. — После отишъл на война.

— Такива ли ги разправя тая? — попита сърдито дядо.

— Не викай, Илай — каза баба. — Той е само едно дете. — Тя си пое дълбоко дъх и сякаш за пръв път осъзна възможността да е акуширала при раждането на собствения си внук.

— Така разправя — каза Пърси. — И е вярно.

— Люк, иди в стаята си и затвори вратата — каза баща ми и ме извади от вцепенението.

— Не — каза майка ми, преди да помръдна. — Това засяга всички ни. Може да остане.

— Той не трябва да чува такива неща.

— Вече ги чу.

— Да остане — каза баба, като се съгласи с майка ми и уреди въпроса.

Струваше ми се, че искам да остана. Всъщност в този момент май исках да изтичам навън, да намеря Тали и да тръгнем на дълга разходка — далеч от откаченото й семейство, от Рики и Корея, далеч от Пърси Лечър. Но не помръднах.

— Вашите ли те пратиха? — попита майка ми.

— Не. Те не знаят къде съм. Бебето рева цял ден. Либи е превъртяла, иска да скочи от моста, да се самоубие и други такива, и ми каза какво й е направил Рики.

— Ти каза ли на вашите?

— Да, госпожо. Вече всички знаят.

— Имаш предвид всички във вашето семейство?

— Да, госпожо. Не сме казвали на никого.

— Недейте — изръмжа дядо. Беше се облегнал на стола си с прегърбени рамене. Бързо осъзнаваше поражението.

Щом Либи Лечър твърдеше, че Рики е бащата, всички щяха да й повярват. Него го нямаше да се защити. Пък и повечето хора щяха да са на страната на Либи, тъй като Рики го имаха за луда глава.