Джон Гришам - Бялата къща

Следващият свидетел било момче на не повече от десет години. Мистър Лечър го извикал от скупчената около предните стъпала тумба. Според неговите показания той видял дядовия камион паркиран в края на един ред памук близо до някакви храсти. Промъкнал се до камиона и видял Рики и Либи да се целуват. Мълчал си, защото се страхувал, и едва преди няколко часа разказал всичко.

Семейство Чандлър, разбира се, нямаха свидетели. От нашата страна на реката нямаше и намек за назряващ роман. Рики определено не би казал на никого. Дядо щеше да го набие.

Мистър Лечър заявил, че през цялото време подозирал Рики, но Либи отричала. И наистина имало две-три други момчета, които проявявали интерес към нея. Но сега разказала всичко — как Рики я накарал насила и как не искала бебето.

— Искат ли ние да го вземем? — попита майка ми.

Едва не простенах от мъка.

— Мисля, че не — каза баща ми. — Какво е още едно дете за тях?

Майка ми смяташе, че то заслужава приличен дом. Татко каза, че било изключено, докато Рики не го признае. Което, като го познавах, хич не беше сигурно.

— Видя ли бебето? — попита майка ми.

— Не.

— Одрало е кожата на Рики.

Доколкото си спомнях, най-новият член на семейство Лечър приличаше на бейзболната ми ръкавица. Но мама и баба бяха прекарали часове да гледат хорските лица и да преценяват кой на кого се е метнал, от кого са очите, от кого носът или косата. Гледаха бебетата в църквата и казваха: „О, това сто на сто е синчето на Чизънхол.“ Или: „Виж тия очички, същите като на баба му.“

На мен всички ми приличаха просто на кукли.

— Значи мислиш, че ни е роднина? — попита баща ми.

— Дума да няма.

Отново беше събота, но събота без обичайното вълнение при ходенето в града. Знаех, че ще идем, защото никога не бяхме прескачали две поредни съботи. Баба трябваше да напазарува, особено брашно и кафе, а майка ми трябваше да иде до дрогерията. Баща ми не беше ходил в кооперативния магазин от две седмици. Аз нямах право на глас, но майка ми знаеше колко важно е съботното кино за правилното развитие на едно дете, особено на фермерско дете без кой знае какъв контакт с останалия свят. Да, отивахме в града, но без обичайния ентусиазъм.

Обзе ни нов ужас, много по-страшен от онази работа с Ханк Спрюл. Ами ако някой беше чул какво разправят семейство Лечър? Стигаше един човек, едно прошепване в края на главната улица, и слухът щеше да обхване града като горски пожар. Жените в бакалничката на Поп и Пърл щяха да изтърват кошниците си и да стиснат уста от удивление. Старите фермери щяха да се изсмеят надменно и да кажат: „Нищо чудно.“ По-големите деца от църквата щяха да ме сочат с пръст, като че ли аз съм виновен. Градът щеше да приеме слуха за светата истина и името Чандлър щеше да бъде опетнено навеки.

Затова не ми се ходеше в града. Исках да си стоя вкъщи, да играя бейзбол и може би да отида на разходка с Та-ли.

На закуска не говорихме много. Още бяхме като ударени с мокър парцал — според мен защото всички знаехме истината. Рики ни беше оставил нещо за спомен. Чудех се дали знае за Либи и бебето, но не исках да повдигам въпроса. По-късно щях да питам мама.

— В града има панаир — каза дядо. Изведнъж денят стана по-хубав. Вилицата ми замръзна във въздуха.

— Кога ще тръгнем? — попитах аз.

— Както винаги. Веднага след обяда — отвърна дядо.

— До колко часа ще останем?

— Ще видим.

Панаирът беше всъщност една пътуваща трупа цигани със смешен говор, които през зимата живееха във Флорида и обикаляха фермерските градчета през есента, когато се береше памукът и фермерите имаха пари в джобовете си. Обикновено пристигаха без предизвестие в четвъртък, настаняваха се без разрешение на бейзболното игрище и оставаха до неделя. Нищо не можеше да развълнува Блек Оук така, както панаирът.

Всяка година той беше различен. Веднъж имаше слон и гигантска костенурка. Друг път нямаше никакви животни, но затова пък идваха разни смешни човеци: джуджета акро-бати, момиче с шест пръста и мъж с три крака. Винаги обаче имаше виенско колело, въртележка и две-три други люлки, които скърцаха, дрънчаха и в общи линии ужасяваха всички майки. Например онази въртележка, която представляваше един кръг седалки на вериги, дето се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато децата не полетят успоредно на земята и не почнат да пищят и да плачат за спиране. Преди две-три години в Монет една верига се беше скъсала и някакво момиченце беше прелетяло през пътя и се беше ударило в ремарке. На следващата седмица въртележката беше в Блек Оук с нови вериги и хората се редяха на опашка да се повозят.