Джон Гришам - Бялата къща

Жените се навеждаха, натискаха я и я караха да напъва и да диша, да напъва и да диша, като през цялото време я уверяваха, че всичко ще бъде наред. Хич не ми изглеждаше наред. Горкото момиче ревеше и стенеше, а от време на време надаваше викове — високи пронизителни писъци, едва-едва приглушени от стените на стаята. Измъченият й глас отекваше дълбоко в тихата нощ, а аз се чудех какво ли мислят за всичко това братчетата и сестричетата й.

Когато Либи не стенеше и не виеше, тя повтаряше: „Съжалявам. Толкова съжалявам.“ Това продължаваше непрекъснато, несъзнателен брътвеж на едно страдащо момиче.

— Всичко е наред, миличко — отвръщаше майка й за хиляден път.

— Не могат ли да направят нещо? — прошепнах аз.

— Не, нищо. Бебето ще излезе когато поиска.

Щеше ми се да попитам Тали откъде знае толкова много за раждането, но си държах езика зад зъбите. Не беше моя работа и тя най-вероятно щеше да ми го каже.

Внезапно шумът в стаята стихна. Мама и баба отстъпиха назад, а после мисис Лечър се наведе с чаша вода. Либи мълчеше.

— Какво става? — попитах аз.

— Нищо.

Паузата ми даде време да мисля за други неща, а именно какво ще стане, ако ме хванат. Бях видял достатъчно. Приключението беше свършило. Тали го беше сравнила с ходенето ни до потока, но то бледнееше пред новото провинение. Нямаше ни от часове. Ами ако дядо влезеше в стаята на Рики да види как съм? Ами ако някой от семейство Спрюл се събудеше и потърсеше Тали? Ами ако татко се умореше и си идеше вкъщи?

Щеше да ме набие така, че да ме боли с дни, ако изобщо оцелеех. Започвах да се паникьосвам, когато Либи отново запухтя, а жените я молеха да диша и да напъва.

— Ето го! — каза майка ми. Жените се засуетиха бясно над пациентката си.

— Продължавай да напъваш! — извика баба.

Либи стенеше още по-силно. Беше изтощена, но поне краят се виждаше.

— Не се предавай, миличко — каза майка й. — Не се предавай.

Тали и аз стояхме неподвижно, хипнотизирани от драмата. Тя взе ръката ми и я стисна здраво. Устните й бяха прехапани, а очите й ококорени от удивление.

— Излиза! — каза майка ми и за един миг всичко застина.

После чухме плача на новороденото, кратък гъргорещ протест, и новият член на семейство Лечър се появи на бял свят.

— Момче е — каза баба и вдигна мъничкото бебе, още покрито с кръв и плацента.

— Момче е — повтори мисис Лечър.

Никакъв отговор от Либи.

Бях видял повече, отколкото очаквах.

— Хайде да си ходим — казах аз и се опитах да издърпам ръката си, но Тали не помръдваше.

Баба и мама продължиха да се занимават с Либи, докато мисис Лечър изми бебето, което беше бясно за нещо си и ревеше ли, ревеше. Не можех да не си помисля колко е тъжно да се родиш в тази малка мръсна къща сред толкова други деца.

След няколко минути на прозореца се появи Пърси.

— Може ли да видим бебето? — попита той, като почти се страхуваше да погледне.

— След малко — отвърна мисис Лечър.

Цялата тумба се събра на прозореца, включително и бащата, който беше вече дядо, и зачака да види бебето. Бяха точно пред нас, по средата между хоума и възвишението, и аз спрях да дишам, за да не ни чуят. Те обаче не мислеха за неканени гости. Гледаха през отворения прозорец, замръзнали от удивление.

Мисис Лечър занесе бебето и се наведе, за да го покаже на семейството му. То ми заприлича на бейзболна ръкавица; почти толкова тъмно и повито в кърпа. Засега мълчеше и не обръщаше кой знае какво внимание на разглеждащата го тълпа.

— Как е Либи? — попита едно от децата.

— Добре е — отвърна мисис Лечър.

— Може ли да я видим?

— Не, не сега. Много е уморена.

Тя прибра бебето, а другите бавно се върнаха пред къщата. Не виждах баща ми, но знаех, че се крие някъде до камиона. Пари да му даваш, не би отишъл при някакво незаконородено бебе.

Няколко минути жените изглеждаха толкова заети, колкото преди раждането, но после полека-лека довършиха работата си.

Освестих се малко и осъзнах, че сме далеч от къщи.

— Трябва да тръгваме, Тали! — прошепнах настойчиво аз. Тя беше готова и аз я последвах по обратния път, като се промушвахме през стъблата, докато не се отдалечихме от къщата, а после се обърнахме на юг и побегнахме между редовете памук. Спряхме, за да се опомним. Светлината от прозореца не се виждаше. Луната се беше скрила. Нямаше силуети и сенки от фермата на Лечър. Пълна тъмнина.

Обърнахме се на запад, пак тръгнахме през редовете, като отмествахме стъблата, за да не ни издраскат лицата. Памукът свърши и намерихме пътечката към шосето. Краката ме боляха, но нямахме време за губене. Хукнахме към моста. Тали искаше да погледа водовъртежа долу, но аз я накарах да продължи.