Джон Гришам - Бялата къща

— Дай да минем напред — прошепна Тали. Стояхме там вече пет минути и макар да ме беше страх, не вярвах да ни спипат.

Изминахме още три метра и се свихме на ново безопасно място.

— Тук е достатъчно близо — казах аз.

— Може би.

Светлината от стаята падаше на земята отвън. Прозорецът нямаше нито мрежа, нито завеси. Докато чакахме, сърцето ми се поуспокои и аз задишах по-нормално. Огледах се наоколо и почнах да чувам звуците на нощта — хора на щурците, крякането на жабите до реката и тихите гласове на мъжете в далечината.

Мама, баба и мисис Лечър също говореха много тихо. Чувахме ги, но нищо не им се разбираше.

Когато всичко притихна, Либи изкрещя от болка и сърцето ми едва не изхвръкна. Измъченият й глас отекна в полето и бях сигурен, че е умряла. Камионът потъна в тишина. Дори щурците сякаш млъкнаха за миг.

— Какво стана? — попитах аз.

— Има контракция — каза Тали, без да сваля очи от прозореца.

— Това какво е?

— Ами една част от цялата работа. Ще стане и по-лошо — сви рамене тя.

— Горкичката.

— Тя си го е просила.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна Тали.

Няколко минути всичко беше спокойно, а после чухме Либи да плаче. Майка й и баба се опитаха да я успокоят. — Толкова съжалявам — повтаряше Либи.

— Всичко ще бъде наред — каза майка й.

— Никой няма да разбере — добави баба. Това очевидно беше лъжа, но може би така Либи щеше да се почувства по-добре.

— Ще си имаш прекрасно бебче — каза моята майка.

Едно от по-големите деца мина насам и се промъкна до прозореца също като мен преди няколко часа, точно преди Пърси за малко да ме осакати с буцата. Той или тя — не можех да различа — понечи да надникне и тъкмо успя, когато един от батковците му се провикна откъм ъгъла на къщата:

— Лойд, махни се от прозореца!

Лойд тутакси отскочи и се шмугна в тъмното. Баща му веднага научи за провинението и някъде наблизо последва здрав пердах. Мистър Лечър използваше някаква пръчка. Все повтаряше: „Следващия път ще взема по-голяма!“ Лойд смяташе, че и сегашната си я бива. Писъците му сигурно се чуваха чак до моста.

Когато пердахът свърши, мистър Лечър изкрещя:

— Нали казах децата да стоят до мен и да не припарват до къщата!

Не видяхме този епизод, но и така усетихме пълния ефект.

Аз обаче бях по-ужасен от мисълта какъв здрав и дълъг бой ще отнеса, ако баща ми знаеше къде съм в момента. Внезапно ми се прииска да си тръгна.

— За колко време се ражда едно бебе? — прошепнах аз на Тали. И да беше уморена, не й личеше. Беше застанала на колене, съвсем неподвижна, и не сваляше очи от прозореца.

— Зависи. Първият път винаги е по-дълго.

— А седмият?

— Не знам. Тогава сигурно просто си изскачат на секундата. Кой има седем деца?

— Майката на Либи. Мисля, че изскача по едно на година.

Тъкмо щях да задремя, когато дойде следващата контракция. Тя отново разтърси къщата и доведе първо до плач, а после до успокоителни думи в стаята. После всичко отново притихна и аз разбрах, че дълго може да продължи така.

Когато вече не можех да си държа очите отворени, аз се свих на топлата пръст между двата реда памук.

— Не мислиш ли, че трябва да си ходим? — прошепнах.

— Не — каза твърдо тя, без да помръдне.

— Събуди ме, ако стане нещо — казах аз.

Тали се намести. Седна на дупето си, кръстоса крака и леко сложи главата ми в скута си. Започна да гали рамото и главата ми. Не исках да заспивам, но не успях да остана буден.

Когато се събудих, аз се оказах в един непознат свят, легнал в полето сред пълна тъмнина. Не помръдвах. Земята под мен вече не беше топла, а краката ми бяха вкочанени. Отворих очи и погледнах ужасено нагоре, докато не осъзнах, че това над мен е памук. Наблизо чух припрени гласове. Някой извика: „Либи!“, и аз бързо се върнах към действителността. Потърсих с ръка Тали, но нея я нямаше.

Станах от земята и надникнах през памука. Нищо не се беше променило. Прозорецът още беше отворен, свещите все така горяха, но мама, баба и мисис Лечър бяха много заети.

— Тали! — прошепнах бързо аз, може би твърде силно, но бях по-изплашен отвсякога.

— Шшшшт! — долетя до мен отговорът й. — Тук съм.

Зърнах тила й на два реда пред мен, малко вдясно. Тя, разбира се, се беше преместила, за да вижда по-добре. Промуших се през стъблата и застанах до нея.

Хоумът е на двайсет и един метра от възвишението на питчера. Ние бяхме много по-близо до прозореца. Само два реда памук ни деляха от края на двора им. Свит ниско и вдигнал поглед към прозореца, най-сетне виждах изпотените лица на мама, баба и мисис Лечър. Те гледаха надолу, към Либи, естествено, но ние не можехме да я видим. Пък и не съм сигурен, че по това време толкова държах да я гледам. Тали обаче определено искаше.