Джон Гришам - Бялата къща

Слушах внимателно и адски се радвах, че участвам, когато внезапно и без никаква причина двете жени се обърнаха и ме изгледаха.

— Влизай вътре, Люк — нареди доста строго майка ми и продължи да сочи, като че ли не знаех къде ни е къщата.

— Какво да правя? — попитах обидено аз.

— Просто се махни — каза тя и аз бавно се отдалечих. Те заговориха по-тихо и когато мама ме извика, аз бях на задната веранда.

— Люк, тичай на полето да доведеш баща си! Трябва ни!

— И побързай! — добави баба. Умираше си от радост, че си е намерила истинска пациентка.

Не исках да се връщам на полето и щях да поспоря, ако Либи Лечър не раждаше в момента.

— Ей сегичка — извиках аз и хукнах.

Татко и дядо бяха до ремаркето и мереха памук за последен път този ден. Наближаваше пет часът и семейство Спрюл се беше събрало с тежките си чували. Мексиканците не се виждаха никакви.

Успях да дръпна баща си настрани и да му обясня положението. Той каза нещо на дядо и двамата се затътрихме обратно към къщи. Баба събираше важни според нея неща — спирт за разтривка, кърпи, болкоуспокояващи и шишета с такива отвратителни илачи, че Либи щеше да забрави за раждането. Подреждаше арсенала си на кухненската маса и никога не я бях виждал да действа толкова чевръсто.

— Измий се! — нареди тя на баща ми. — Ти ще ни закараш. Може да отнеме много време. — Личеше си, че той не е чак дотам възхитен, но нямаше да седне да спори с майка си.

— И аз ще се измия — обадих се.

— Ти никъде няма да ходиш — каза майка ми. Тя беше до мивката и режеше домат. Аз и дядо щяхме да ядем остатъците от обяда заедно с обичайната чиния домати и краставици.

Тръгнаха бързо. Баща ми зад кормилото, майка ми на-пъхана между него и баба. Отиваха да спасят Либи. Аз застанах на предната веранда и ги гледах как набират скорост. Камионът вдигна облак прах, а после спря до реката. Страшно ми се ходеше с тях.

Щяхме да вечеряме боб и студени питки. Дядо мразеше остатъците. Той смяташе, че жените е трябвало да приготвят вечерята, преди да се заемат със семейство Лечър. Но дядо и без това беше против да им се носи храна.

— А защо трябваше да ходят и двете жени? — промърмори той, докато сядаше. — Любопитни като свраки, а, Люк?

Нямат търпение да идат и да видят бременното момиче.

— Аха — казах аз.

Той набързо благослови храната и ние задъвкахме мълчаливо.

— С кого играят „Кардинале“? — попита дядо.

— С „Редс“.

— Искаш ли да слушаш?

— Естествено. — Всяка вечер слушахме мачове. Какво друго да правим?

Разчистихме масата и сложихме мръсните си чинии в мивката. Дядо никога не би ги измил; това беше женска работа. След мръкване седнахме на верандата на обичайните си места и зачакахме Хари Кери и „Кардинале“. Въздухът беше тежък и все още ужасно горещ.

— За колко време се ражда едно бебе? — попитах аз.

— Зависи — отвърна дядо от люлката си. Само това каза и след като изчаках достатъчно, аз попитах:

— От какво зависи?

— О, от много неща, Люк. Някои бебета изскачат веднага, други се бавят с дни.

— Аз колко се бавих?

Той се замисли за миг.

— Не си спомням. Първите бебета обикновено искат повече време.

— Ти там ли беше?

— Не, аз бях на трактора.

На дядо не му се говореше за бебета и разговорът замря.

Видях Тали да се измъква от предния ни двор и да изчезва в тъмнината. Семейство Спрюл се готвеха за сън; огънят им беше почти загаснал.

„Редс“ отбелязаха четири точки в първия ининг. Дядо толкова се разстрои, че си легна. Аз изключих радиото и седнах на верандата да гледам за Тали. Скоро чух дядо да хърка.

Бях твърдо решен да седя на стъпалата и да чакам родителите ми и баба да се върнат от фермата на Лечър. Представях си какво е там; жените в задната стая с Либи, а мъжете седят отпред с децата, колкото се може по-далеч от раждането. Къщата им се намираше просто от другата страна на реката, изобщо не беше далеч, а а пропусках приключението.

Умората ме надвиваше и заклюмах. В лагера на Спрюл беше тихо и тъмно, но още не бях видял Тали да се връща.

Минах на пръсти през къщата, чух хъркането на дълбоко заспалия дядо и отидох на задната веранда. Седнах на края и провесих крака. Полето зад плевнята и силоза беше сивкаво, когато луната се показа през пръснатите по небето облаци. Иначе бяха скрити в чернилката. Видях Тали да върви сама по главния път през полето, докато луната я огря за миг. Не бързаше. После всичко отново почерня. Дълго време не чух нито звук, докато Тали не настъпи някакво клонче близо до къщата.