Джон Гришам - Бялата къща

Като се протегнах за един кочан царевица, видях нещо, което ме накара да замръзна. До градината имаше малка ивица трева, твърде тясна за игра на топка и следователно непотребна. До нея се намираше източната стена на къщата ни, откъдето не минаваше никой. От западната страна беше кухненската врата, мястото за паркиране на камиона и пътеката към плевнята и бараките в двора и полето. Всичко ставаше от западната страна и нищо от източната.

В ъгъла, откъм градината и далеч от всички погледи, някой беше боядисал част от долните дъски. С бяла боя. Останалата къща си беше бледокафява както винаги, същият невзрачен цвят на старите дебели дъбови дъски.

— Какво има, Люк? — попита мама. Тя никога не бързаше в градината, която беше нейно убежище, но днес беше планирала засада и нямаше време за губене.

— Не знам — казах аз, без да помръдна.

Застана до мен и надникна през царевицата, която опасваше градината й и я скриваше, а когато погледът й падна върху боядисаните дъски, тя също се вкамени.

Боята беше плътно нанесена в ъгъла, но прозираше там, където долните дъски стигаха до гърба на къщата. Очевидно работата продължаваше. Някой боядисваше къщата ни.

— Трот — каза тихо мама. Ъгълчетата на устата й започваха да се извиват в усмивка.

Не се бях сетил за Трот, още нямах време да мисля кой е виновникът, но веднага ми стана ясно, че това е негово дело. Та кой друг да бъде? Кой друг се мотаеше по цял ден из предния двор без работа, докато всички бъхтехме на полето? Кой друг щеше да работи с такава жалка скорост? Кой друг можеше да бъде толкова тъп, че да боядисва чужда къща без разрешение?

Нали Трот беше този, който изкрещя на Ханк да спре да ме дразни за малката ни небоядисана селяшка къща. Трот ми се беше притекъл на помощ.

Но откъде беше взел пари за боя? И изобщо защо му беше хрумнало да го прави? Ох, имаше десетки въпроси.

Мама направи крачка назад и излезе от градината. Последвах я до ъгъла на къщата, където огледахме боята. Можехме да я помиришем и май лепнеше. Претърсихме с очи предния двор. Трот не се виждаше никакъв.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Засега нищо.

— Ще кажеш ли на някого?

— Ще говоря с баща ти. Междувременно нека го пазим в тайна.

— Нали каза, че момчетата не трябва да имат тайни.

— Само от родителите си.

Напълнихме две кошници със зеленчуци и ги натоварихме в камиона. Майка ми шофираше горе-долу веднъж месечно. Със сигурност можеше да се справи с дядовия камион, но не беше спокойна зад кормилото. Стисна го здраво с една ръка, изключи от скорост и завъртя ключа. Заподскачахме напред-назад и дори се разсмяхме, когато старото возило занесе леко. На тръгване видяхме Трот да лежи под камиона на Спрюл и да ни гледа иззад една гума.

Веселбата свърши няколко минути по-късно, когато стигнахме до реката.

— Дръж се, Люк — каза мама, понамали скоростта и се наведе над кормилото с изплашен поглед. За какво да се държа? Беше тесен мост без перила. Ако тя кривнеше встрани, и двамата щяхме да потънем.

— Няма страшно, мамо — казах не особено убедено аз.

— Разбира се — отвърна тя. И преди бях пресичал моста с нея и винаги си беше приключение. Спирахме да дишаме, преди да стигнем твърда земя от другата страна.

— Браво, мамо — казах аз.

— Лесна работа — отдъхна си най-сетне тя.

Отначало не видях никой от Лечърови на полето, но като наближихме къщата, зърнах няколко сламени шапки навътре в памука, в далечния край на парцела им. Не можех да разбера дали са ни чули, но във всеки случай не спряха да берат. Паркирахме близо до предната им веранда, докато прахът около камиона се слягаше. Преди да излезем, мисис Лечър се появи на предните стълби, като бясно триеше ръце в някакъв парцал. Сякаш си беше говорила сама. Видя ми се много разтревожена.

— Здравейте, мисис Чандлър — каза тя. Не изглеждаше добре. Не знаех защо никога не нарича майка ми на малко име. Беше по-стара и имаше поне шест деца повече.

— Здравей, Дарла. Донесохме ви малко зеленчуци.

Двете жени застанаха една срещу друга.

— Толкова се радвам, че сте тук — каза мисис Лечър със силно притеснен тон.

— Какво има?

Мисис Лечър ме погледна, но само за миг.

— Нуждая се от помощ. Мисля, че Либи ще ражда.

— Ще ражда ли? — учуди се майка ми, сякаш за пръв път чуваше.

— Да. Май вече почват болките.

— Да повикаме доктор тогава.

— Не, не. Не можем да направим това. Никой не бива да разбере. Никой. Трябва да го пазим в тайна.