Джон Гришам - Бялата къща

— В Корея ли?

— Аха.

Исках да питам защо смята, че трябва да ходи в Корея. Колкото и да мразех памука, по-добре това, отколкото някой да стреля по теб.

— Ами баскетболът? — попитах аз. Носеха се слухове, че ще го вземат в щатския отбор на Арканзас.

— Зарязвам училището — отвърна той и издуха облак дим.

— И защо?

— Писна ми. Вече дванайсет години ту почвам, ту прекъсвам. Никой от нашите не е учил толкова. Мисля, че вече знам достатъчно.

В нашия окръг децата непрекъснато напускаха училище. Рики на няколко пъти се опитва да се измъкне, а на дядо вече му беше все едно. Баба обаче наложи своето и Рики най-накрая завърши.

— Там убиват много момчета — каза той, зареял поглед в далечината.

Тъкмо това не ми се щеше да чувам и не казах нищо. Джеки допуши цигарата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Викат, че си видял боя със Сиско — каза той.

Предполагах, че ще стане въпрос за това при идването ни в града. Спомних си строгото предупреждение на баща ми да не говоря с никого за станалото.

На Джеки обаче можеше да се вярва. Двамата с Рики бяха израснали заедно.

— Много хора го видяха — казах аз.

— Да, ама никой не ще да говори. Планинците не обелват и дума, защото става въпрос за техен човек. Местните мълчат, защото Илай им казал да си затварят устите. Поне те така твърдят.

Вярвах му. Нито за миг не се съмнявах, че Илай Чандлър използваше баптистките братя, за да обърне нещата в своя полза поне докато не се прибереше памукът.

— Ами братята Сиско? — попитах аз.

— Никой не ги е виждал. Нещо са се покрили. Погребението беше миналия петък. Те сами изкопаха гроба. Заровиха го до ветилската църква. Стик не ги изпуска от поглед.

Отново настана мълчание, а маганът бръмчеше зад нас. Джеки извади още една цигара, запали я и най-сетне каза:

— Видях те на боя.

Сякаш ме бяха хванали на местопрестъплението. Не можах да измисля нищо освен:

— Е, и?

— Видях те с малкия Пинтър. А когато онзи планинец взе дървото, погледнах ви и си казах: „Тия деца не трябва да гледат това.“ И бях прав.

— По-добре да не го бях гледал.

— И аз — каза той и изпусна красиво кръгче дим.

Озърнах се към магана, за да се уверя, че дядо не е наблизо. Още беше някъде вътре, в малкия кабинет, където собственикът на магана държеше книжата си. Бяха надошли и други хора, чиито ремаркета бяха паркирани зад нас.

— Приказвал ли си със Стик? — попитах аз.

— Не. И не мисля да приказвам. А ти?

— Да, той дойде вкъщи.

— Е, говори ли с планинеца?

— Аха.

— Значи Стик знае как се казва?

— Ами май да.

— Защо не го арестува?

— Не съм сигурен. Казах му, че бяха трима срещу един.

Джеки изсумтя и плю на земята.

— Вярно е, но не биваше някой да умира. Не ги обичам тия от семейство Сиско, никой не ги обича, но не трябваше да ги бие така зверски.

Не казах нищо. Джеки смукна от цигарата и заговори, а димът излизаше от устата и носа му.

— Лицето му беше кръвясало, очите му светеха, после изведнъж замръзна и погледна надолу, като че ли някакъв призрак го сграбчи и го накара да спре. Сетне отстъпи назад, изправи се и ги погледна, сякаш някой друг ги беше подредил така. След това си тръгна, отиде на главната улица, а другите Сиско и хората им хукнаха при момчетата. Взеха на заем пикапа на Ро Дънкан и ги откараха вкъщи. Джери така и не се събуди. Самият Ро завел Джери в болницата посред нощ, но казва, че вече бил умрял. Черепът му бил спукан. Жив късмет си е, че и другите не умряха. Той и тях удряше колкото Джери. Такова нещо не бях виждал.

— И аз.

— На твое място известно време бих стоял настрани от побоите. Малък си още.

— Не се притеснявай. — Погледнах към магана и видях дядо. — Илай идва — казах аз.

Джеки хвърли цигарата и я стъпка.

— Не казвай на никого какво ти разправих.

— Добре.

— Не искам да се забърквам с оня планинец.

— Гроб съм.

— Много здраве на Рики. Пиши му да се държи, че идвам.

— Добре, Джеки.

Той изчезна толкова тихо, колкото беше дошъл.

Още тайни за пазене.

Дядо откачи ремаркето и седна зад кормилото.

— Няма да чакаме три часа — промърмори той и включи двигателя. Оставихме магана и излязохме от града. Някъде късно вечерта някой работник от магана щеше да закачи ремаркето ни с едно тракторче и да го придърпа по-напред. Памукът щеше да бъде засмукан в магана и час по-късно оттам щяха да излязат две спретнати бали. Някой щеше да ги претегли и да отреже от всяка малка мостра за купувачите. След закуска дядо щеше да се върне на магана, за да вземе ремаркето. Щеше да огледа балите и мострите, а после щеше да си намери нови проблеми.