Джон Гришам - Бялата къща

Той ме гледаше, без да продума. Леката му усмивка тъй и тъй беше изчезнала. Май много го болеше.

— Благодаря — казах аз. Каубой едва кимна.

После погледът ми попадна върху крайчеца на сгъваемия нож, който се подаваше от дупката в десния преден джоб на работните му панталони. Без да искам, се втренчих в него. Погледнах Каубой, а после и двамата сведохме очи към ножа. Той бавно го извади. Дръжката беше тъмнозелена и гладка, с някаква резба по нея. Каубой вдигна ножа, за да го видя, натисна копчето и острието изхвръкна. Изщрака рязко и аз отскочих назад.

— Откъде го взе? — попитах. Глупав въпрос, който остана без отговор. — Направи го пак.

За секунди той натисна острието до крака си, скри го обратно в дръжката и щракна копчето, докато размахваше ножа пред лицето ми.

— Може ли? — попитах аз.

Той твърдо поклати глава.

— Забивал ли си го в човек?

Каубой остави ножа до себе си и ме изгледа злобно.

— В много хора — отвърна той.

Стигаше ми толкова гледане. Отстъпих назад и се запътих към силоза, където можех да бъда сам. Подхвърлях си топката около час с отчаяната надежда Тали да мине оттук на път към потока.

В понеделник рано сутринта мълчаливо се събрахме край трактора. Така ми се искаше да се промъкна обратно вкъщи, да се мушна в леглото на Рики и да спя с дни. Без памук, без Ханк Спрюл и без нищо, което да ми вгорчава живота. „Ще си почиваме през зимата“, обичаше да казва баба. Така си беше. Щом брането и есенната оран свършеха, нашата фермичка потъваше в зимен сън.

По средата на септември обаче зимата беше далечна мечта. Дядо, мистър Спрюл и Мигел бяха застанали до трактора и говореха оживено, а ние останалите се опитвахме да подслушваме. Мексиканците чакаха, скупчени недалеч от нас. Планът беше те да започнат с памука покрай плевнята и полека-лека да стигнат до полето. Останалите щяхме да работим малко по-нататък и ремаркето щеше да разделя двете групи. Трябваше да има разстояние между Ханк и Каубой, иначе някой пак щеше да пострада.

— Не искам повече неприятности — чух да казва дядо.

Всички знаехме, че Каубой няма да се раздели с ножа си, и се съмнявахме, че Ханк е чак толкова глупав, та да го нападне отново. Сутринта на закуска дядо беше изказал предположението, че Каубой не е единственият въоръжен мексиканец. Едно по-рязко движение на Ханк, и можеше да захвърчат ножове. Тази мисъл беше споделена с мистър Спрюл, който увери дядо, че няма да има повече проблеми. Но вече никой не вярваше, че мистър Спрюл или който и да било може да контролира Ханк.

Късно снощи беше валяло, но в полето нямаше и следа от влага; памукът беше сух, а от земята вече се вдигаше прахоляк. Но татко и дядо бяха приели дъжда като злокобно предупреждение за неизбежни наводнения, а техните страхове бяха заразителни.

Реколтата ни беше, кажи-речи, идеална, а имахме само няколко седмици да я приберем, преди небето да се продъ-ни. Когато тракторът спря до ремаркето с памука, бързо грабнахме чувалите си и изчезнахме сред стъблата. Семейство Спрюл нито пееха, нито се смееха; откъм мексиканците не долиташе никакъв звук. А аз изобщо не се помайвах. Берях, та пушек се вдигаше.

Слънцето се вдигна бързо и пресуши росата от памука. Тежкият въздух лепнеше по кожата ми и попиваше в гащеризона ми. От брадичката ми капеше пот. Единствената полза от ниския ми ръст беше, че повечето стъбла бяха по-високи от мен. И малко от малко ми правеха сянка.

Два дни усърдно бране и ремаркето се напълни. Дядо го закара до града; караше винаги дядо и никога татко. Също като градината на майка ми това задължение беше разпределено много преди да се появя на бял свят. Аз трябваше да се возя с дядо — нещо, което правех с удоволствие, защото си беше разходка до града, пък било и само до магана.

След като вечеряхме набързо, закарахме камиона до полето и закачихме ремаркето с памука. После се покатерихме отстрани и вързахме брезента, за да не изпада памукът. Струваше ми се престъпление да изгубим и грам от онова, което бяхме набрали с толкова труд.

Като се върнахме вкъщи, видях мексиканците да дъвчат бавно тортилите си, седнали плътно един до друг зад плевнята. Баща ми беше до бараката за инструменти и лепеше вътрешна гума за предното колело на трактора. Дядо рязко спря камиона.

— Стой тук, ей сега се връщам — каза ми той. Беше забравил нещо.

Когато се показа от къщата, носеше пушката си, която мълчаливо пъхна под седалката.

— На лов ли ще ходим? — попитах аз, макар прекрасно да знаех, че няма да получа отговор.