Джон Гришам - Бялата къща

Първите думи на дядо бяха:

— Ей там живеят семейство Сиско. — Той кимна наляво, тъй като не искаше да сваля ръце от кормилото. В далечината зад акрите памук едва се виждаше типична къща на изполичари. Ръждясалият ламаринен покрив беше провиснал, верандата беше наклонена, дворът беше мръсен, а памукът стигаше почти до въжето за пране. Никой не се мяркаше и слава богу. Доколкото познавах дядо, току-виж, решил да спре в предния двор и да почне кавга.

Продължихме бавно през безкрайно равните памукови поля. Пропусках неделното училище и не можех да повярвам на късмета си. Майка ми щеше да се сърди, но нямаше да спори с дядо. Тя ми беше казала, че дядо и баба се вкопчват в мен, когато най-много се притесняват за Рики.

Дядо видя нещо и ние почти спряхме.

— Това пък е фермата на Ембри — кимна отново той. — Виждаш ли мексиканците?

Проточих врат и най-накрая ги видях, четири-пет сламени шапки в бялото море, които се навеждаха ниско, сякаш ни бяха чули и се криеха.

— Работят в неделя? — попитах аз.

— Да.

Набрахме скорост и накрая те се изгубиха от погледа ни. — Какво ще правиш? — попитах аз, сякаш ставаше въпрос за закононарушение.

— Нищо. Това си е работа на Ембри.

Мистър Ембри беше в настоятелството на нашата църква. Не можех да си представя, че е позволил памукът му да се бере в неделя.

— Мислиш ли, че знае? — попитах аз.

— Може би не. Сигурно мексиканците лесно могат да се промъкнат на полето, след като той иде на църква. — Дядо не звучеше много убедително.

— Но не могат сами да си мерят памука — казах аз и дядо взе, че се усмихна.

— Ами май не — каза той.

Значи излезе, че мистър Ембри позволява на мексиканците си да работят в неделя. Такива слухове имаше всяка есен, но не можех да си представя един църковен настоятел като мистър Ембри да извършва такъв долен грях. Бях стъписай, но не и дядо.

Горките мексиканци. Товарят ги като добитък, карат ги да работят като волове и накрая отнемат единствения им почивен ден, докато собственикът се крие в църквата.

— Дай да не казваме на никого — заяви дядо, доволен, че е потвърдил слуха.

Пак тайни.

Докато вървяхме към църквата, чухме богомолците да пеят. Никога не бях стоял отвън, когато трябваше да съм вътре. „Десет минути закъснение“, промърмори под носа си дядо, докато отваряше вратата. Всички стояха прави и пееха, така че успяхме да се шмугнем по местата си без много шум. Погледнах родителите си, но те не ми обърнаха внимание. Когато песента свърши, всички седнаха и аз се оказах удобно настанен между баба и дядо. Рики може да беше в опасност, но аз определено бях на сигурно място.

Преподобният Ейкърс беше достатъчно умен, за да не засяга въпроса за войната и смъртта. Започна със скръбната новина за Тими Нане, която и без това всички бяха чули. Мисис Докъри беше заведена у дома си, за да се съвземе. Нейният клас в неделното училище планираше различни благотворителни дейности. Както каза преподобният Ейкърс, време беше църквата да се сплоти и да утеши един от своите членове.

Това щеше да бъде най-щастливият ден за мисис Докъри и всички го знаехме.

Ако свещеникът заговореше за войната, след края на службата щеше да му се наложи да се разправя с дядо. Затова той продължи с предварително подготвената си реч. Ние, баптистите, много се гордеехме, че пращаме мисионери по целия свят, и в момента течеше голяма кампания за събиране на пари в тяхна подкрепа. Ето за какво говореше преподобният Ейкърс — да дадем още пари, за да изпратим повече наши хора на места като Индия, Корея, Африка и Китай. Исус ни учел да обичаме всички хора независимо от различията им. А ние баптистите сме имали задачата да покръстим останалия свят.

Аз реших да не давам и цент повече.

Бяха ме научили да дарявам една десета от спечеленото. Правех го с нежелание. Така пишеше в Библията и не беше лесно да се спори. Но брат Ейкърс искаше да дам повече пари по собствено желание. Е, нямаше да стане, поне що се отнасяше до мен. Нито цент от моите пари нямаше да иде в Корея. Сигурен бях, че цялото семейство Чандлър се чувства така. А може би и цялата църква.

Тази сутрин пасторът не беше в стихията си. Проповядваше любов и състрадание, а не грехове и смърт. Ала не му идваше отвътре. При такова необичайно спокойствие аз започнах да клюмам.

След службата не бяхме в настроение за светски разговори. Възрастните тръгнаха право към камиона и потеглихме набързо. В края на града баща ми попита: