Джон Гришам - Бялата къща

И други хукнаха натам. Баща ми от мястото си. Мистър Спрюл иззад силоза. Някои от мексиканците. Аз не помръднах. Стоях си на първа база, твърде изплашен, за да направя и крачка. Всички крещяха и тичаха към хоума.

Каубой не помръдна. За миг остана напълно неподвижен; мургавата му кожа беше влажна, дългите му ръце бяха стегнати, а зъбите му оголени. Когато бикът стигна на няколко педи от него, ръцете на Каубой бързо се плъзнаха по джобовете му и извадиха нож. Едно рязко движение и дългото острие изскочи — лъскава блестяща стомана, и то добре наточена, дума да няма. Чу се изщракване, което години наред нямаше да забравя.

Каубой вдигна ножа пред очите на всички, а Ханк се закова на място.

— Пусни го! — извика той от пет крачки разстояние.

С лявата си ръка Каубой направи лек приканващ жест, сякаш искаше да каже: „Ела де, фукльо. Ела си го вземи.“

Ножът сащиса всички и няколко минути цареше тишина. Никой не помръдваше. Чуваше се само тежко дишане. Ханк гледаше втренчено острието, което сякаш растеше. Никой не се съмняваше, че Каубой вече го е използвал, умее да борави с него и с удоволствие би обезглавил Ханк, ако той направи още една крачка.

Тогава баща ми, стиснал бухалката, застана между двамата, а Мигел отиде до Каубой.

— Остави ножа — повтори Ханк. — Бий се като мъж.

— Затваряй си устата — каза баща ми и заплаши и двамата с бухалката. — Никой няма да се бие.

Мистър Спрюл дръпна ръката на сина си и каза:

— Ела с мен, Ханк.

Татко погледна Мигел и рече:

— Заведи го в плевнята.

Останалите мексиканци бавно се скупчиха около Каубой и направо го избутаха встрани. Най-накрая той се обърна и тръгна, но ножът още се виждаше. Ханк, естествено, не помръдваше. Стоеше и гледаше как мексиканците се оттеглят, сякаш така демонстрираше победата си.

— Ще го убия това момче — заяви той.

— Стига си убивал — каза баща ми. — Сега върви. И стой далеч от плевнята.

— Хайде — повтори мистър Спрюл, а другите — Трот, Тали, Бо и Дейл — се понесоха към предния двор. Когато мексиканците се изгубиха от погледа ни, Ханк тръгна тежко след тях.

— Ще го убия — мърмореше той достатъчно силно, за да го чуе баща ми.

Събрах топките, ръкавиците и бухалката и хукнах след родителите си и баба.

— Аз поне не знам — каза тя. — Веднъж ходи на север. Изглежда, е имало проблеми. Но така и не разбрахме какво е станало.

Сигурен бях, че навсякъде, където отидеше Ханк, щеше да има проблеми.

Сайлърс Крийк минаваше по северната граница на фермата ни и се вливаше в Сейнт Франсис. От двете му страни имаше големи дървета, така че през лятото обикновено беше безопасно място за къпане и плуване. Само че често пресъхваше.

Заведох я по брега до един вир, където водата беше дълбока.

— Тук е най-добре — казах аз.

— Колко е дълбоко? — попита тя, като се огледа.

Водата беше прозрачна.

— Ми някъде дотук ми стига — отвърнах аз, като посочих брадичката си.

— Нали няма никой? — попита малко нервно тя.

— Спокойно. Всички са във фермата.

— Нали ще идеш на пътечката да ме пазиш?

— Дадено — казах аз, без да помръдна.

— И никакво гледане, нали?

Сякаш току-що ме беше спипала. Махнах с ръка, сякаш и през ум не ми е минавало.

— Ама разбира се.

Изкачих се на брега и си намерих местенце на метър и нещо над земята, в клоните на един бряст. Кацнал тук, почти виждах покрива на плевнята ни.

— Люк! — извика тя.

— Да?

— Чист ли е хоризонтът?

— Дааа!

Чух плисък на вода, но продължих да гледам на юг. След една-две минути бавно се обърнах и надзърнах надолу към потока. Не можех да я видя и донякъде си отдъхнах. Вирчето беше до един завой на реката, а клоните на дърветата бяха дебели.

След още една минута започнах да се чувствам излишен. Никой не знаеше, че сме тук, и следователно никой не би се опитал да я гледа. Кога ли пак щях да имам възможност да видя как някое хубаво момиче се къпе? Не си спомнях да има изрична забрана в църквата или в Библията, макар да знаех, че не е редно. Може би обаче не беше толкова тежък грях.

Но тъй като си беше пакост, се сетих за Рики. Какво би направил той в моето положение?

Слязох от бряста и се промъкнах през тревите и храстите, докато не стигнах точно над вирчето. После бавно пропълзях през храстите.

Роклята и бельото й бяха метнати на един клон. Тали беше нагазила дълбоко във водата, а главата й беше покрита с бяла пяна, докато тя внимателно миеше косата си. Аз се потях, но не дишах. Лежах по корем в тревата и надничах между два големи клона. Бях невидим за нея. Дърветата мърдаха повече от мене.