Джон Гришам - Бялата къща

На другия ден пристигна писмо от Рики. Баба го беше сложила на кухненската маса, за да го видим, като влизаме с влачещи се крака и схванати гърбове. Този ден бях набрал трийсет и пет кила памук, което беше световен рекорд за седемгодишно момче, макар че рекордите бяха съмнителни при толкова лъжи. Особено от страна на децата. И дядо, и татко вече беряха по двеста и двайсет кила всеки ден.

Баба си тананикаше и се усмихваше, от което разбрахме, че новините са добри. Тя грабна писмото и ни го прочете на глас. Вече го беше научила наизуст.

„Мили мамо, татко, Джеси, Катлин и Люк,

Надявам се, че вкъщи всичко е наред. Не съм предполагал, че памукът може да ми липсва, но как ми се иска да съм си сега у дома! Всичко ми липсва — фермата, пърженото пиле и «Кардинале». Да не повярваш, че «Доджърс» спечелиха шампионата! Призлява ми, като си помисля.

Аз тук съм добре. Всичко е спокойно. Вече не сме на фронта. Моята рота е на около седем километра в тила и гледаме малко да си отспим. На топло сме, почиваме си, похапваме добре и в момента никой не стреля по нас и ние не стреляме по никого.

Наистина мисля, че скоро ще се върна. Май върви на добре. Чуваме слухове за мирни преговори и други такива, така че стискаме палци.

Получих последните ви писма, които значат много за мен. Така че продължавайте да пишете. Люк, писмото ти беше малко кратичко, напиши ми по-дълго. Трябва да свършвам. Обичам ви всички.

Предавахме си писмото от ръка на ръка, препрочетохме го няколко пъти, а после баба го сложи в кутията от пури до радиото. Всички писма от Рики бяха там и нерядко се случваше да мина нощем през кухнята и да заваря дядо или баба да ги четат.

Новото писмо ни накара да забравим за мускулната треска и слънчевото изгаряне. Всички ядяхме бързо, за да можем да седнем около масата да пишем на Рики.

С помощта на дъската ми за писане и един молив аз му разказах всичко за Джери Сиско и Ханк Спрюл, без да спестявам нито една подробност. Кръвта, счупеното дърво, Стик Пауърс, всичко. Не знаех правописа на много думи, така че просто рискувах. Ако някой можеше да ми прости грешките, това беше Рики. Понеже не исках да знаят, че пръскам клюки чак в Корея, гледах да прикривам дъската колкото мога.

Пет писма бяха написани едновременно. Сигурен съм, че Рики щеше да получи пет версии за едни и същи събития. Докато пишеха, възрастните разказваха смешни истории. Това беше щастлив миг посред брането на памука. Дядо включи радиото и слушахме мача на „Кардинале“, а писмата ни ставаха все по-дълги и по-дълги.

Докато седяхме край кухненската маса, смеехме се, пишехме и следяхме мача, никой не се и съмняваше, че Рики ще се върне.

Нали така каза.

В четвъртък следобед мама ме намери на полето и ме повика, че съм й трябвал в градината. Аз с удоволствие свалих чувала си и оставих другите сред памука. Отидохме до къщата пеша, и двамата доволни, че работният ден е свършил.

— Трябва да навестим семейство Лечър — каза тя по пътя. — Толкова се притеснявам за тях. Може да гладуват.

Семейство Лечър имаха градина, макар и не кой знае каква. Съмнявах се, че стоят гладни. Сигурно нямаха и тро-хичка излишна, но в окръг Крегхед всеки имаше какво да яде. Дори и най-бедните изполичари успяваха да си отгледат домати и краставици. Всяко фермерско семейство имаше по няколко кокошки носачки.

Майка ми обаче беше твърдо решена да види Либи, за да може да потвърди или отхвърли слуховете.

Като влязохме в градината, разбрах към какво се стреми майка ми. Ако побързахме и стигнехме до къщата на Лечър преди залез, родителите и всички деца щяха да са на полето. Ако наистина беше бременна, Либи щеше да си стои вкъщи, най-вероятно сама. Нямаше да има друг избор, освен да излезе да вземе зеленчуците ни. Можехме да я заслепим с християнското си милосърдие, докато закрил-ниците й ги нямаше. Планът беше страхотен.

Под строгия надзор на мама започнах да бера домати, краставици, грах, зелен боб и царевица — горе-долу всичко, което растеше в градината.

— Откъсни онова доматче вдясно, Люк — нареждаше тя. — Не, не, този грах може да почака. Не, тази краставица не е съвсем узряла.

Макар често да береше зеленчуците сама, мама предпочиташе да наглежда работата. Балансът в градината можеше да се поддържа само ако тя стоеше отстрани, гледаше всички лехи и с окото на художник направляваше моите усилия или тези на баща ми.

Мразех градината, но в момента повече мразех полето. Всичко беше по-добро от брането на памук.