Джон Гришам - Бялата къща

Бях пролазил в задната част на камиона и се бях сгушил, та мисис Лечър да не ме вижда. Предполагах, че така ще каже повече. Щеше да се случи нещо важно и аз не исках да пропусна нито дума.

— Толкова се срамуваме — изхлипа тя. — Либи не иска да каже кой е бащата, а в момента и не ме интересува. Искам само бебето да се роди.

— Но ви трябва доктор.

— Не, не. Никой не бива да разбере. Ако дойде докторът, целият окръг ще научи. Трябва да пазим тайна, мисис Чандлър. Нали ми обещавате?

Горката жена направо плачеше. Тя отчаяно искаше да запази в тайна това, за което Блек Оук говореше от месеци.

— Дай да я видя — каза майка ми, без да отговори на въпроса. Жените тръгнаха към къщата. — Люк, ти стой в камиона — подхвърли майка ми през рамо.

Щом те се скриха, аз обиколих къщата и надникнах през първия изпречил ми се прозорец. Видях мъничка всекидневна със стари мръсни дюшеци на пода. До следващия прозорец чух гласовете им. Спрях и се заслушах. Зад мен беше полето.

— Либи, това е мисис Чандлър — казваше мисис Лечър. — Тя дойде да ти помогне.

Либи прошепна нещо, което не разбрах. Май страшно я болеше. После я чух да казва:

— Толкова съжалявам.

— Всичко ще бъде наред — каза майка ми. — Кога започнаха болките?

— Преди около час — отвърна мисис Лечър.

— Толкова ме е страх, мамо — каза много по-високо Либи. Гласът й беше изпълнен с ужас. Двете жени се опитаха да я успокоят.

След като вече бях запознат с женската анатомия, умирах от желание да видя бременно момиче. Тя обаче звучеше твърде близо до прозореца, а ако ме спипаха да надничам, татко щеше да ме пердаши цяла седмица. Да гледаш без позволение раждаща жена сто на сто беше грях, и то от най-тежките. Можеше дори да ослепея на място.

Но не успях да се сдържа. Наведох се и пропълзях точно под перваза. Свалих сламената си шапка и тъкмо се изправях, когато една буца пръст прелетя на по-малко от половин метър от главата ми. Заби се в стената с трясък, като разтърси паянтовите дъски и изплаши жените така, че те изпищяха. Парченца пръст ме удариха по лицето. Аз паднах на земята и се изтърколих по-далеч от прозореца. После станах на крака и погледнах към полето.

Пърси Лечър стоеше наблизо между два реда памук. В едната си ръка държеше нова буца пръст, а с другата сочеше към мен.

— Твоят син — каза един глас.

Погледнах към прозореца и зърнах главата на мисис Лечър. Още един поглед към Пърси и побегнах като напъдено куче към камиона. Скочих на предната седалка, вдигнах прозореца и зачаках майка ми.

Пърси изчезна в полето. Скоро щеше да се мръкне, а аз исках да си тръгнем, преди да са дошли останалите.

Два дребосъка се появиха на верандата, и двамата голи, момче и момиче, а аз се запитах как ли им се струва кака им да роди още едничко. Те само ме гледаха втренчено.

Майка ми излезе бързо. Мисис Лечър вървеше по петите й и говореше като картечница по пътя към камиона.

— Ще доведа Рут — каза мама. Имаше предвид баба ми.

— Моля ви, и побързайте — отвърна мисис Лечър.

— Рут е израждала много бебета.

— Моля ви, доведете я. И не казвайте на никого, за бога. Нали можем да ви вярваме, мисис Чандлър?

Майка ми тъкмо отваряше вратата и се опитваше да влезе.

— Разбира се, че можете.

— Толкова се срамуваме — избърса сълзите си мисис Лечър. — Моля ви, не казвайте на никого.

— Всичко ще бъде наред, Дарла — каза майка ми и завъртя ключа. — Ще се върна след половин час.

Тръгнахме на заден и след няколко подскока и удряне на спирачки се обърнахме и напуснахме фермата на Лечър. Мама караше много по-бързо и това в общи линии заемаше вниманието й.

— Видя ли Либи Лечър? — попита накрая тя.

— Не — изстрелях твърдо аз. Очаквах този въпрос и бях готов с истината.

— Сигурен ли си?

— Да.

— А какво правеше до къщата?

— Само си вървях, когато Пърси ме замери с буца пръст. Тя се удари в къщата. Не съм виновен аз, а Пърси. — Думите ми бяха бързи и уверени, а знаех, че мама иска да ми повярва. Имаше си по-важни грижи.

Спряхме на моста. Тя намали скоростта, затаи дъх и отново каза:

— Дръж се, Люк.

Баба беше в задния двор, сушеше лицето и ръцете си до помпата и се готвеше да се захване с вечерята. Тичах, за да не изоставам.

— Трябва да идем при семейство Лечър — каза мама. — Онова момиче ражда и майка й иска ти да акушираш.

— О, боже — въздъхна баба, а уморените й очи изведнъж живнаха в предчувствие за приключението. — Значи наисти на е бременна.

— И още как. От един час ражда.