Джон Гришам - Бялата къща

— Тали — прошепнах аз колкото се може по-силно.

— Ти ли си, Люк? — отвърна тя след дълга пауза.

— Тук съм — казах аз. — На верандата.

Тя беше боса и вървеше безшумно.

— Какво правиш там, Люк? — каза тя, като застана пред мен.

— Къде беше? — попитах аз.

— Разхождах се.

— Защо се разхождаше?

— Не знам. Понякога трябва да се измъкна от нашите.

Това определено ми звучеше смислено. Тя седна до мен на верандата, вдигна полата си над коленете и започна да люлее крака.

— Понякога просто ми се иска да избягам от тях — каза много тихо тя. — Ти никога ли не си искал да избягаш, Люк?

— Ами не. Аз съм само на седем години. Но няма цял живот да живея тук.

— Ами къде?

— В Сейнт Луис.

— И защо в Сейнт Луис?

— Там играят „Кардинале“.

— Бейзболист ли ще ставаш?

— Да.

— Ти си умно момче, Люк. Само глупак може да иска цял живот да бере памук. Аз пък искам да ида на север, където е студено и има много сняг.

— Къде точно?

— В Канада.

— Там имат ли бейзбол?

— Мисля, че не.

— Тогава забрави.

— Не, красиво е. Учихме в училище по история. Канада е основана от французите, затова всички говорят на френски.

— Ти знаеш ли френски?

— Не, но мога да го науча.

— Лесно е. Аз вече говоря испански. Хуан ме научи миналата година.

— Наистина ли?

— Кажи още нещо. Брей!

— Видя ли, казах ти, че е лесно. Колко далече е Монреал?

— Не съм сигурна. Мисля, че е доста далече. И затова искам да ида там.

Изведнъж в стаята на дядо светна лампа. Светлината падна на отсрещния край на верандата и ни стресна.

— Тихо — прошепнах аз.

— Кой е? — отвърна ми шепнешком тя и се сви, сякаш се пазеше от куршуми.

— Дядо отива да пие вода. Той става по цяла нощ.

Дядо отиде в кухнята и отвори хладилника. Виждах го през стъклото на вратата. Изпи две чаши вода, затътри се обратно в стаята си и угаси лампата. Когато отново стана тихо и тъмно, Тали каза:

— Защо става по цяла нощ?

— Притеснява се. Рики е на фронта в Корея.

— Кой е Рики?

— Чичо ми. Той е на деветнайсет години.

Тали се замисли за миг и попита:

— Той симпатяга ли е?

— Не знам. Не съм си задавал такъв въпрос. Той ми е най-добрият приятел и аз искам да се върне.

Замислихме се за миг за Рики, докато краката ни се люлееха във въздуха и нощта изтичаше.

— Хей, Люк, камионът ви замина преди вечеря. Къде отидоха вашите?

— При семейство Лечър.

— А те кои са?

— Едни изполичари от другата страна на реката.

— Защо ще ходят там?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото е тайна.

— Каква тайна?

— Голяма.

— Хайде де, Люк. Ние вече имаме наши си тайни, нали?

— Май да.

— Не казах на никого, че си ме гледал на потока, нали така?

— Май не.

— А ако кажа, лошо ти се пише, нали?

— Сигурно.

— Добре тогава. Аз мога да пазя тайни и ти можеш да пазиш тайни. Кажи сега какво става у семейство Лечър?

— Ама обещаваш да не казваш.

— Гроб съм.

И без това целият град знаеше, че Либи е бременна. Каква полза да се преструваме, че е тайна?

— Ами тяхната дъщеря Либи Лечър ще си има бебе. Сега го ражда.

— На колко е години?

— На петнайсет.

— Божичко!

— А те се опитват всичко да остане скрито-покрито. Не щат да викат лекар, защото цял свят ще разбере. Затова помолиха баба да иде да помогне за раждането.

— Защо го пазят в тайна?

— Защото Либи не е омъжена.

— Без майтап? Кой е бащата?

— Не казва.

— Никой ли не знае?

— Никой освен Либи.

— Ти познаваш ли я?

— Виждал съм я, но Лечърови са много народ. Познавам брат й Пърси. Той казва, че бил на дванайсет години, но не ми се вярва. Трудно се познава, защото не ходят на училище.

— Знаеш ли как забременяват момичетата?

— Май не.

— Тогава по-добре да не ти казвам.

Нямах нищо против. Рики веднъж се беше опитал да ми говори за момичета, но на мен ми призля.

Докато Тали смилаше сочната клюка, краката й се люлееха по-бързо.

— Реката не е далеч — каза тя.

— Към километър и половина.

— Колко далече от другата страна живеят тия хора?

— Съвсем наблизо по един черен път.

— Виждал ли си как се ражда бебе, Люк?

— Не. Виждал съм теленца и кученца, ама не и истинско бебе.

— И аз не съм.

Тя скочи на крака, сграбчи ръката ми и ме смъкна от верандата. Силата й беше учудваща.

— Хайде, Люк. Да идем да видим каквото можем. — Докато намисля какво да й отговоря, тя вече ме влачеше след себе си.

— Ти си луда, Тали — запротестирах аз, като се опитвах да я спра.