Джон Гришам - Бялата къща

— Не, Люк — прошепна тя. — Това е приключение, също като онова на потока оня ден. Хареса ти, нали?

— О, и още как!

— Тогава ми имай доверие.

— Ами ако ни хванат?

— Как ще ни хванат? Тук всички спят. Дядо ти току-що се събуди и през ум не му мина да те търси. Хайде де, не бъди бъзливец.

Внезапно осъзнах, че с Тали бих отишъл навсякъде.

Промъкнахме се зад дърветата, през следите от камиона и оттам към пътя, като гледахме да вървим възможно по-встрани от семейство Спрюл. Чувахме хъркането и тежкото дишане на най-после заспали уморени хора. Стигнахме безшумно до пътя. Тали се ориентираше бързо и ловко в тъмното. Застанахме с лице към реката, а луната се показа и стана малко по-светло. Тясното шосе едва позволяваше два камиона да се разминат на косъм, а близо до краищата му растеше памук. Без луна трябваше да внимаваме къде стъпваме, но на светло можехме да вдигнем глави и да погледнем напред. И двамата бяхме боси. Имаше камъчета точно колкото да ни карат да побързаме, но стъпалата ни бяха като кожата на бейзболната ми ръкавица.

Страхувах се, но бях решил да не го показвам. Тали сякаш не знаеше какво е страх — не се боеше, че ще я хванат, нито пък от тъмното, не се боеше да се промъкне до къща, в която се ражда бебе. Понякога изглеждаше отнесена, едва ли не мрачна и капризна, и голяма колкото майка ми. После приличаше на дете, което се смееше, докато играе бейзбол, обичаше да го гледат, докато се къпе, правеше си дълги разходки в тъмното и най-важното, харесваше компанията на едно седемгодишно момче.

Спряхме по средата на моста и внимателно погледнахме водата под него. Разказах й за рибите там долу, колко са големи и как ядат боклуци, а също и какъв двайсеткилогра-мов рибок беше хванал Рики. Тя държеше ръката ми, докато не стъпихме на другия бряг. Стискаше я съвсем леко в знак на симпатия, а не на закрила.

Пътят до фермата на Лечър беше много по-тъмен. Забавихме се значително, защото се опитвахме да видим къщата, без да се отклоняваме от шосето. Тъй като дотам не бе прокарано електричество, нямаше светлини, само мрак на завоя на реката.

Тали чу нещо и се закова на място. От далечината долитаха гласове. Спряхме на края на памука и търпеливо зачакахме луната. Аз сочех насам-натам и се опитвах да отгатна къде е къщата. Гласовете бяха детски, сигурно на брат-четата и сестричетата на Либи.

Луната най-сетне ни помогна и ние успяхме да видим нещо наоколо. Тъмната сянка на къщата беше толкова далеч, колкото оборът до задната ни веранда, около сто метра, колкото от хоума до стената на стадиона „Спортсманс Парк“. Повечето важни разстояния в моя живот се измерваха от тази стена. Пред къщата беше паркиран дядовият камион.

— По-добре да минем оттук — каза спокойно Тали, сякаш беше ръководила много такива набези. Потънахме в памука, вървяхме ту по един, ту по друг ред, докато мълчаливо описвахме голяма дъга. Памукът беше висок почти колкото мен. Като стигнахме до едно място с по-тънки стъбла, спряхме, за да разучим терена. Имаше бледа светлина в една вътрешна стая на къщата, стаята, където държаха Либи. Когато се озовахме точно пред нея, започнахме да сечем напряко през памука, движейки се съвсем тихичко.

Не ми се вярваше някой да ни види. Нали не ни очакваха, пък и мислеха за други работи. Освен това нощем памукът изглеждаше гъст и тъмен; всяко дете можеше да пропълзи на четири крака между стъблата, без да го видят.

Съучастничката ми се движеше пъргаво и ловко като войниците по филмите. Не сваляше поглед от къщата и внимателно отместваше стъблата, за да ми разчисти път. Не казвахме нито дума. Без да бързаме, напредвахме към едната страна на къщата. Памукът стигаше чак до тесния прашен двор и когато стигнахме на десет реда от края му, ние спряхме, за да огледаме обстановката.

Чувахме децата на Лечър, скупчени около камиона ни, който беше паркиран възможно най-далеч от предната веранда. Баща ми и мистър Лечър седяха отзад и говореха тихо. Децата ту млъкваха, ту заговаряха всички едновременно. Всеки явно чакаше и след няколко минути останах с впечатлението, че отдавна чакат.

Пред нас беше прозорецът, а от скривалището си бяхме по-близо до събитията от останалите Лечърови и баща ми. Освен това бяхме прекрасно скрити отвсякъде: и прожектор от покрива на къщата не би могъл да ни открие.

Точно зад прозореца имаше свещ на някаква маса. Жените сновяха напред-назад и по движението на сенките прецених, че в стаята има повече от една свещ. Светлината беше бледа, а сенките тежки.