Джон Гришам - Бялата къща

Седях върху хладната трева, възхищавах се от работата им и не исках да се прибирам, защото възрастните бяха вкиснати. Щяха да ми се усмихват насилено и да се мъчат да кажат нещо забавно, но всъщност те умираха от притеснение.

Защо си нямах брат — все едно по-голям или по-малък. Родителите ми искаха още деца, но нещо ги възпираше. Имах нужда от приятел, от друго дете, с което да говоря, да играя и да заговорнича. Омръзнало ми беше да съм единственият малък човек във фермата.

И Тали ми липсваше. Мъчех се да я намразя, но просто не се получаваше.

Дядо мина край ъгъла и огледа новия слой боя. Не можех да преценя дали е ядосан.

— Дай да идем до потока — каза той и ние мълчаливо тръгнахме към трактора. Запали и потеглихме в коловоза през полето. Тракторът пуфтеше, а предните гуми пръскаха кал. Задните сдъвкваха пръстта и правеха коловоза още по-дълбок. Пъплехме през поле, което скоро щеше да се превърне в блато.

Самият памук изглеждаше жалък. Кутийките бяха увиснали от тежкия дъжд. Стъблата бяха превити От вятъра. Една седмица ярко слънце можеше да изсуши земята и да ни позволи да довършим брането, но това време беше отминало.

Завихме на север и прегазихме още по-кален път, същия, по който на няколко пъти бяхме минавали с Тали. Потокът беше право пред нас.

Аз седях плътно зад дядо, стиснал поставката за чадър и скобата над лявата задна гума, и гледах профила му. Челюстите му бяха стиснати, а очите присвитц. Като изключим гневните изблици от време на време, дядо не обичаше да показва емоции. Никога не го бях виждащ да плаче или нещо подобно. Той се притесняваше като всеки фермер, но не се оплакваше. Ако дъждовете съсипеха още една реколта, значи е имало защо. Бог щеше да ни запази и да ни храни през добри и лоши години. Като баптисти ние вярвахме, че всичко е в Божиите ръце.

Бях сигурен, че има причина „Кардинале“ да загубят шампионата, но не можех да разбера защо БОГ би направил нещо такова: защо ще позволи два отбора от Ню Йорк да играят за световната титла? Нищо не разбирах.

Водата пред нас изведнъж стана по-дълбока и предните ни гуми затънаха петнайсет сантиметра. Пътеката беше наводнена и в първия момент не разбрах каква става. Наближавахме потока. Дядо спря трактора и посоки към него.

— Придошъл е — каза уж небрежно той, но гласът му беше посърнал.

Водата течеше през един гъсталак, койго преди беше високо над потока. Нямаше го вече хладния чист ручей, в който се беше къпала Тали.

— Прелива — каза дядо и угаси трактора. Заслушахме се в шума на течението, което бе излязло от бреговете на Сайлърс Крийк и заливаше долните ни чегирийсет акра.

Губеше се между редовете памук, докато се плъзгаше по лекия наклон. Щеше да спре насред полето, на около половината път към къщата, където земята почваше леко да се издига. Там щеше да набира дълбочина, преди да се разлее на запад и изток и да покрие по-голямата част от земите ни.

Най-сетне щях да видя наводнение. Беше имало и други, но аз съм бил твърде малък, за да ги помня. През цялото си детство бях слушал как реките прииждат и давят памука, а сега го виждах сам, за първи път. Беше страшно, защото почнеше ли, никой не знаеше къде ще му излезе краят. Нищо не можеше да спре водата; тя течеше накъдето си иска. Дали щеше да стигне до къщата ни? Дали Сейнт Франсис щеше да прелее и да ни отнесе всички? Дали щеше да вали четириисет дни и нощи и да ни издави като хората, които се присмивали на Ной?

Сигурно не. В онази история имаше нещо за дъгата, която Бог изпратил като обещание повече да не наводнява земята.

Това тук обаче си беше потоп. В нашия живот дъгата беше нещо едва ли не свещено, но от седмици не бяхме виждали ни една. Не разбирах как Бог позволява да се случват такива неща.

Този ден дядо беше ходил поне три пъти до потока, за да гледа водата, да чака и сигурно да се моли.

— Кога почна? — попитах аз.

— Май преди един час. Не съм сигурен.

Исках да попитам кога ще спре, но вече знаех отговора.

— Отдолу идва — добави дядо. — Сейнт Франсис е препълнена и няма къде да побере водата.

Дълго стояхме и гледахме. Течението прииждаше към нас и вече бе заляло няколко сантиметра от предните гуми. След малко ми се прииска да се връщаме. Дядо обаче не бързаше. Страховете и притесненията му се потвърждаваха и той беше хипнотизирай от гледката.

В края на март двамата с татко бяха започнали да орат, да преобръщат почвата, да заравят стъблата, корените и листата от предишната реколта. Тогава бяха щастливи, че са излезли на въздух след дългия зимен сън. Следяха времето, четяха алманаха и се навъртаха около кооперативния, за да чуят какво казват другите фермери. Ако времето беше подходящо, сееха в началото на май. Петнайсети май беше най-крайният срок да пуснеш семенцата на памука в земята. Моят принос в цялата работа започваше в началото на юни, когато свършвахме училище, а плевелите почваха да никнат. Даваха ми една мотичка, посочваха ми накъде да вървя и по няколко часа на ден аз прекопавах памука, което беше почти толкова трудно и затьпяващо, колкото и брането. Цяло лято, докато памукът и плевелите около него растяха, ние копаехме. Ако цъфнеше до Четвърти юли, значи голяма реколта ни чакаше. До края на август бяхме готови за бране. В началото на септември търсехме планинци и се опитвахме да намерим мексиканци.