Джон Гришам - Бялата къща

— Снощи придойде. До изгрев се разля на повече от половин километър. Долните четирийсет акра заминаха.

Всички запазиха минута мълчание при ужасната новина. Гледаха надолу и ни окайваха. Още повече намразих фермерството.

— Реката сигурно се държи — каза друг.

— Засега не е тръгнала към нас — отвърна татко. — Но едва ли е за дълго.

Всички кимнаха и се съгласиха с прогнозата.

— Другаде прелива ли? — попита татко.

— Чух, че двайсет акра на семейство Триплет са залети от Диър Крийк, но не съм го виждал — каза един фермер.

— Всички потоци прииждат — допълни друг. — Качват налягането на Сейнт Франсис.

Отново млъкнаха и се замислиха за потоците и налягането.

— Някой да търси мексиканци? — попита накрая татко. — Имам девет, а нямам какво да ги правя. Искат да си ходят.

— Да си чувал нещо за десетия?

— Нищо. Той си замина отдавна и нямаме време да мислим за него.

— Ригс познава някои фермери в Блайтвил, които ще вземат мексиканците.

— Къде е Ригс?

— Ей сега ще се върне.

Планинците си заминаваха на тумби и разговорът се спря на тях и мексиканците. Напускането на работниците за пореден път доказваше, че с реколтата е свършено. Мрачното настроение в кафенето стана още по-мрачно и аз отидох да видя Пърл и може би да си изпрося от нея едно марципанче.

За пръв път виждах бакалницата на Поп и Пърл затворена. На една табелка пишеше, че работи от девет до шест от понеделник до петък, а в събота от девет до девет. Неделя, естествено, беше почивен ден. Мистър Спарки Дилън, механикът от „Тексако“, дойде зад мен и каза:

— Отварят чак в девет, синко.

— А сега колко е?

— Осем и двайсет.

Никога не бях ходил в Блек Оук толкова рано. Огледах главната улица и се зачудих къде да отида. Спрях се на дрогерията с лимонада в дъното и тръгнах натам, когато чух шум от мотори. Два камиона идваха от юг, от нашия край. Явно бяха планинци, които си отиваха у дома. Бяха вързали багажа си за капаците на камионите. Първите можеха да минат за семейство Спрюл; две по-големи от мен момчета клечаха на един стар дюшек и тъжно гледаха магазините. Вторият камион беше много по-хубав и по-чист. И той беше пълен с кашони и чували, но те бяха подредени спретнато. Мъжът караше, а жена му седеше до него. Детенцето в скута й ми махна. Аз му отвърнах.

Баба казваше, че някои планинци имали по-хубави къщи от нашите. Не можех да разбера защо тогава идват да берат памук.

Видях татко да влиза в железарския магазин и тръгнах след него. Той беше отзад при боята и говореше с продавача. На тезгяха имаше четири големи кутии бяла блажна боя, произведена в Питсбърг. Сетих се за „Питсбърг Пайрътс“. Те пак свършиха последни в шампионата. Единственият им голям играч беше Ралф Кайнър, който беше ударил трийсет и седем хоумръна.

Някой ден щях да играя в Питсбърг. Да се издокарам в кардиналско червено и да размажа жалките „Пайрътс“.

Вчера за гърба на къщата беше отишла всичката останала боя. Мексиканците се канеха да си ходят. Виждаше ми се логично да купим повече боя и да се възползваме от безплатната работна ръка във фермата. Иначе щяха да си идат и всичко пак щеше да падне на мой гръб.

— Тази боя е малко — прошепнах аз на татко, докато продавачът правеше сметката.

— Засега стига толкова — намръщи се той. Проблемът беше в парите.

— Десет долара плюс трийсет и шест цента данък — каза продавачът. Татко бръкна в джоба си и извади тънко руло банкноти. Преброи ги бавно, сякаш не искаше да се разделя с тях.

Спря на десетата — десет банкноти по един долар. Когато стана ясно до болка, че няма достатъчно пари, той се разсмя насилено и каза:

— Май съм си взел само десет. Ще ти платя данъка другия път.

— Разбира се, мистър Чандлър — каза продавачът.

Мъжете взеха по две кутии всеки и ги занесоха в каросерията на камиона ни. Мистър Ригс се беше върнал в кооперативния и татко отиде да поговори с него за мексиканците. Пак влязох в железарския магазин и отидох право при продавача.

— Колко струват две кутии? — попитах.

— По два и петдесет едната, това прави пет долара.

Бръкнах в джоба си и извадих парите.

— Ето ти пет — казах аз и му подадох банкнотите. Отначало той не искаше да ги вземе.

— От памука ли са? — попита той.

— Да, сър.

— Татко ти знае ли, че купуваш боя?

— Още не.

— Какво ще боядисвате?

— Нашата къща.

— И защо?

— Защото не е боядисвана.

Той неохотно взе парите ми.

— Още осемнайсет цента данък — каза той. Подадох му един долар и казах: