Джон Гришам - Бялата къща

Аз с удоволствие се оттеглих и не им се пречках. Мексиканците работеха толкова бързо, че ми се струваше пълна глупост да взема една от четките и да ги бавя. Освен това безплатната работна ръка беше до време. Наближаваше часът, когато всичко отново щеше да остане на мен.

Мама донесе чай с лед и сладки, но боядисването не спря. Седналите при мен на сянка ядоха първи, а после трима от тях си смениха местата с бояджиите.

— Имаш ли достатъчно боя? — пошепна майка ми.

— Не.

Тя се върна в кухнята.

До обяд западната стена беше готова, покрита с блеснал на изменчивото слънце дебел слой боя. Остана една кутия. Заведох Мигел до източната страна, където преди месец беше започнал Трот, и му посочих една небоядисана ивица, до която не бях успял да стигна. Той изкрещя нещо и екипът се премести от другата страна на къщата.

Използваха нов метод. Вместо да издигат скеле, дребничките Пепе и Луис се качиха на раменете на най-тежките, Пабло и Роберто, и почнаха да боядисват точно под стряхата. Това, естествено, предизвика безкраен поток от забележки и шеги.

Когато боята свърши, дойде време за ядене. Стиснах ръцете на всички и изказах куп благодарности. Те се смяха и бърбориха по целия път до плевнята. Беше пладне, слънцето се бе показало и температурата се покачваше. Докато ги гледах как се отдалечават, обходих с очи полето отвъд плевнята. Виждаха се големи локви. Струваше ми се странно, че водата пълзи към къщата, когато грее слънце.

Обърнах се и огледах работата. Гърбът и двете страни на къщата ни изглеждаха като нови. Само предната фасада оставаше небоядисана, но след като вече имах опит, знаех, че ще се оправя и без мексиканците.

Майка ми излезе и викна:

— Хайде на обяд, Люк! — Помаях се миг-два, за да се порадвам на постижението си, и тя дойде до мен да огледаме заедно къщата.

— Браво, Люк — каза тя.

— Благодаря.

— Колко боя ти остана?

— Николко. Всичката свърши.

— Колко още ти трябва?

Фасадата не беше толкова дълга като източната и западната стена, но пък имаше веранда, също като отзад.

— Ами четири-пет кутии — прецених аз, сякаш боядисвах от години.

— Не искам да харчиш парите си за боя — каза тя.

— Парите са си мои. Нали казахте, че мога да ги харча за каквото си искам.

— Да, но не бива да ги хабиш за нещо такова.

— Няма значение. Искам да помогна.

— Ами якето ти?

Не бях спал от притеснения за якето на Кардинале, но сега не ми се струваше важно. Освен това се бях сетил за друг начин да се сдобия с него.

— Може Дядо Коледа да ми го донесе.

— Може — усмихна се майка ми. — Хайде да обядваме.

След като дядо благодари на Бог за храната, без да споменава нищо за времето и памука, татко мрачно обяви, че водата е почнала да се процежда към задните четирийсет акра. Новината се прие без много коментари. Вече бяхме претръпнали.

Мексиканците се събраха около камиона и зачакаха дядо. Всеки държеше чувалче с нещата си, същите, с които беше пристигнал преди шест седмици. Стиснах им ръцете за сбогом. Както обикновено, нямах търпение да ида в града, макар че поводът не беше приятен.

— Люк, тичай в градината да помогнеш на майка си — каза татко, докато мексиканците се качваха. Дядо запали мотора.

— Няма ли да ме вземете? — попитах аз.

— Не ме карай да повтарям.

Позяпах малко след тях. Мексиканците махаха тъжно, докато гледаха къщата и двора ни за последен път. Според татко заминавали за една голяма ферма на север от Блайтвил, на два часа път оттук, където при добро време щели да работят три-четири седмици и да се върнат в Мексико. Мама беше попитала как ще пътуват на обратно, с камион или с автобус, но не бе настояла за отговор. Тези подробности не бяха наша грижа, пък и изглеждаха много по-маловажни сега, когато водата заливаше памука ни.

Храната обаче беше важна; храна за дългата зима след лошата реколта. Всичко на масата щеше да идва от градината. Това добре, но нямаше да има пари за нищо освен брашно, захар и кафе. Добрата реколта означаваше и нещо под дюшека за глезотии като кока-кола, сладолед, соленки и бял хляб. Лошата реколта значеше да не ядем нищо, което не сме сели.

През есента беряхме синап и грах и вадехме ряпа — късните зеленчуци, които се сееха през май и юни. Тук-там беше останал и по някой домат.

Градината се променяше през всеки сезон освен през зимата, когато най-сетне си почиваше и се готвеше за идните месеци.

Баба беше в кухнята, вареше грах и го затваряше в буркани колкото се може по-бързо. Мама беше в градината и ме чакаше.