Джон Гришам - Бялата къща

На около двайсет метра, колкото от възвишението на питчера до хоума, дядо спря и погледна надолу. Не виждахме земята, нито какво има на нея, но вече знаехме. Потокът продължаваше да приижда към нас.

— Вече е тук — каза през рамо той. — Пет сантиметра.

Заливаше ни по-бързо, отколкото бяха предрекли мъжете. А с тяхното черногледство това не беше малко постижение.

— Такова нещо през октомври не съм виждала — каза баба и изтри ръце в престилката си.

Дядо гледаше какво става в краката му. Ние не сваляхме очи от него. Слънцето изгряваше, но имаше облаци и сенките се меняха. Чух един глас и погледнах надясно. Мексиканците се бяха събрали, мълчаха и ни гледаха. Беше по-мрачно от погребение.

Всички искахме да узнаем какво става с водата. Вчера я бях видял лично, но бях любопитен да погледна как пълзи през полето към къщата като огромна змия, която никой не можеше да спре. Татко тръгна между два реда памук. Спря до дядо и сложи ръце на хълбоците си също като баща си. Баба и мама бяха следващите. Аз ги последвах, а мексиканците тръгнаха след нас. Пръснахме се из полето да търсим водата. Спряхме в редица и се загледахме в мътната тиня от Сайлърс Крийк.

Отчупих едно стъбло и го забих в земята до прииждащата вода. След малко пръчката беше залята от течението.

Бавно се оттеглихме. Татко и дядо говориха с Мигел и мексиканците. Те бяха готови да си тръгнат или към къщи, или към друга ферма, където памукът ставаше за бране. Кой можеше да им се сърди? Аз вървях след тях достатъчно близо, за да чувам. Решиха да идат с дядо до задните четирий-сет акра, които бяха малко по-нависоко, и да се опитат да оберат каквото могат. Памукът беше мокър, но ако слънцето се покажеше, може би щяха да наберат петдесетина кила.

Татко щеше да иде в града за втори пореден ден и да провери дали има друга ферма, където да търсят мексиканци. В североизточната част на окръга имаше много по-добра земя, високи полета далеч от потоците и от Сейнт Фран-сис. Освен това се чуваше, че в Монет не валяло толкова, колкото при нас.

Бях в кухнята с жените, когато татко обяви новите планове за деня.

— Памукът е прогизнал — каза неодобрително баба. — Няма да наберат и по двайсет кила. Чиста загуба на време.

Дядо още беше навън и не чуваше коментарите. Татко чуваше, но не беше в настроение да се кара с майка си.

— Ще се опитаме да ги преместим в друга ферма — каза той.

— Може ли да дойда в града? — Бързах да се изнижа, защото иначе щеше да се наложи да ида с мексиканците на полето, където трябваше да мъкна чувал през калта и водата и да се мъча да бера мокрия памук.

Майка ми се усмихна и каза:

— Да, трябва ни малко боя.

Баба отново погледна неодобрително. Защо да харчим пари за боя, когато губехме още една реколта? Но все пак къщата беше наполовина боядисана и лъскавите бели дъски се биеха със старите бледокафяви. Работата трябваше да се довърши.

И на татко не му се искаше да дава още пари, но все пак ми каза:

— Да тръгваме тогава.

— Аз ще остана тук — каза мама. — Трябва да затворя малко бамя.

Още една разходка до града. Аз бях щастлив. Нямаше да се наложи да бера памук, а само да се возя по шосето и да кроя планове как да си изврънкам сладолед или бонбони. Трябваше обаче да внимавам, защото бях единственият щастлив човек в семейството.

Когато спряхме на моста, Сейнт Франсис беше побесняла.

— Да не стане нещо? — попитах аз.

— Надявам се, че няма.

Татко мина на първа и ние запълзяхме над реката, като се страхувахме да погледнем надолу. Когато стигнахме до средата, мостът се разтресе от тежестта на камиона и силното течение. Набрахме скорост и скоро бяхме на другия бряг. И двамата си отдъхнахме.

Загубата на моста би била катастрофа. Щеше да ни откъсне от света. Водата щеше да огради къщата ни и нямаше да има къде да мръднем. Дори семейство Лечър щяха да са по-добре от нас. Те живееха от другата страна на моста, където бяха Блек Оук и цивилизацията.

Погледнахме към земите им, докато минавахме оттам.

— Къщата им е наводнена — каза татко, макар че не можехме да я видим. Памукът им със сигурност беше съсипан.

Близо до града по полетата имаше мексиканци, макар и не колкото преди. Паркирахме до кооперативния магазин и влязохме в кафенето. Няколко мрачни фермери седяха отзад, пиеха кафе и говореха за проблемите си. Татко ми даде пет цента за кока-кола и отиде при тях.

— Ще берете ли нещо? — попита го някой.

— Може би малко.

— Как е потокът?