Джон Гришам - Бялата къща

Четката наистина тежеше. Стараех се мазките ми да са къси и равни. Мама ме беше предупредила да не се опитвам да загребвам по много боя наведнъж. „Гледай да не капе.“ „Внимавай да не потече.“

След един час имах нужда да си почина. Потънал в свой собствен свят, пред такова гигантско начинание, взех да се ядосвам на Трот, задето ми натресе тази работа. Боядиса една трета от едната стена и офейка. Започвах да мисля, че може би дядо е прав. Къщата нямаше нужда от боядисване.

Ханк беше виновен. Ханк ми се беше присмял и беше обидил семейството ми, задето къщата ни не е боядисана. Трот беше решил да ме защити. Двамата с Тали бяха замислили всичко, без да съзнават, че голямата работа ще падне на моя гръб.

Близо зад себе си чух гласове. Мигел, Луис и Рико бяха дошли и ме гледаха любопитно. Усмихнах се и си разменихме по едно „Buenos Dias“. Те се приближиха, явно учудени защо такава голяма задача е възложена на най-малкия член на семейство Чандлър. Няколко минути аз боядисвах съсредоточено и бавно-бавно напредвах. Мигел стоеше до верандата и оглеждаше неотворените кутии и другите четки.

— Може ли да се включим? — попита той.

Каква прекрасна идея!

Отворихме още две кутии. Аз дадох четката си на Мигел и след няколко секунди Луис и Рико седяха на скелето, провесили босите си крака, и боядисваха така, сякаш цял живот това са правили. Мигел подхвана задната веранда. Не след дълго другите шест мексиканци седнаха на тревата да ни гледат.

Баба чу шума и излезе, като бършеше ръце в кърпа за съдове. Погледна ме, засмя се и се върна при ягодовото сладко.

Мексиканците се радваха, че има какво да правят. Дъждовете ги принуждаваха да убиват времето си в плевнята и край нея. Нямаха камион, с който да стигнат до града, нямаха си радио и книги. Дори не бяхме сигурни дали могат да четат. От време на време играеха на зарове, но тутакси спираха, щом чуеха някой от нас да се приближава.

Затова се нахвърлиха на небоядисаната къща. Шестимата без четки даваха безкрайни съвети и мнения. Очевидно някои от предложенията им бяха много забавни, защото понякога бояджиите така се заливаха от смях, че не можеха да работят. Сипеха испанските думи все по-бързо и по-високо; деветимата мексиканци говореха и се смееха. Номерът беше да убедиш някого да остави за малко четката и да даде на някой друг да поработи. Най-опитен се оказа Роберто. С театрални жестове той учеше новаците на правилна техника, особено Пабло и Пепе. Заставаше зад работещите и сипеше съвети, укори и шеги. Четките се прехвърляха от ръка на ръка и въпреки обидите и подигравките се получи нещо като екип.

Аз седях под дървото с другите мексиканци и гледах как задната ни веранда се преобразява. Дядо се върна. Спря трактора до бараката с инструментите и погледа малко от разстояние. Не можех да преценя дали одобрява, или не, но това май нямаше значение. Походката му беше вяла, а движенията му — отпуснати. Сега дядо беше просто един от многото съсипани фермери, губещи поредната си реколта.

Родителите ми се върнаха от градината с пълни кошници.

— Гледай, гледай, истински Том Сойер — каза майка ми.

— Кой е той? — попитах аз.

— Довечера ще ти разкажа.

Оставиха кошниците на верандата, като внимаваха да не се докосват до боядисаното, и влязоха вътре. Всички възрастни се събраха в кухнята и аз се чудех дали говорят за мен и мексиканците. Баба се появи, понесла кана чай с лед и поднос с чаши. Това беше добър знак. Мексиканците си направиха почивка и пиха чай. Благодариха на баба и веднага започнаха да се карат кой да вземе четките.

Цял следобед слънцето се бореше с облаците. Имаше моменти, когато светлината му беше ярка, а въздухът топъл почти като през лятото. Неизменно вдигахме глава с надеждата облаците най-сетне да напуснат Арканзас и никога да не се върнат, поне до пролетта. Но тогава пак притъмняваше и захладняваше.

Облаците печелеха битката и всички го знаехме. Скоро мексиканците щяха да напуснат фермата ни също като семейство Спрюл. Не можехме да очакваме от тях да седят при нас дни наред, да гледат небето, да търсят сушина и да не получават пари.

Привечер боята свърши. Гърбът на къщата, включително и верандата, беше боядисан и разликата беше удивителна. Светлите блестящи дъски ярко контрастираха с небоя-дисаните в ъгъла. Утре щяхме да атакуваме западната стена, стига да успеех да изврънкам още боя.

Благодарих на мексиканците. Те се смяха по целия път до плевнята. Щяха да си опекат и похапнат тортили, да си легнат рано и да се надяват, че утре ще могат да берат памук.