Джон Гришам - Бялата къща

Ставната улица беше тиха. Паркирахме пред магазина за железария. През три къщи група фермери в работни дрехи бяха потънали в сериозен разговор. Татко се почувства длъжен първо да се обади там или поне да послуша мислите и прогнозите им за времето. Аз тръгнах след майка ми към дрогерията, където в един ъгъл продаваха сладолед и лимонада. Едно хубаво градско момиче на име Синди работеше там, откакто се помнех. В момента Синди нямаше други клиенти и аз получих особено щедра порция ванилов сладолед с череши. Той струваше на майка ми пет цента. Настаних се на едно столче. Когато стана ясно, че през следващите трийсет минути няма да мръдна оттук, мама излезе да купи някои неща.

Синди имаше по-голям брат, който беше загинал при страшна катастрофа. Колкото пъти я видех, все си спомнях какво бях чул. Колата на брат й се запалила и не могли да го измъкнат от смачканото купе. Събрали се много хора, което, естествено, означаваше най-различни версии за това колко ужасно е било. Синди беше хубава, но очите й бяха тъжни. Знаех, че е заради трагедията. Не й се говореше, а аз нямах нищо против. Ядях бавно, та сладоледът да ми стигне за дълго, и я гледах как се движи зад тезгяха.

Бях чул родителите ми да си шушукат и знаех, че смятат да се обаждат по телефона. Тъй като нямахме собствен телефон, трябваше да ползваме чужд. Сигурно онзи в ба-калничката на Поп и Пърл.

Повечето къщи и магазини в града имаха телефони. Фермите на четири-пет километра оттук също, защото дотам стигаха жиците. Веднъж майка ми каза, че ще минат години, преди да ни прекарат и на нас. Дядо и без това не искаше. Казваше, че който има телефон, трябва да говори с хората тогава, когато на тях им е удобно, а не на него. Телевизорът беше нещо интересно, но телефонът беше загубена работа.

Джеки Мун влезе и дойде до нас.

— Здрасти, малкият — рече той, разроши косата ми и седна до мен. — Какво те води насам?

— Сладоледът — казах аз и Джеки се разсмя.

Синди застана пред нас и попита:

— Както обикновено ли?

— Да — отвърна той. — А ти как си?

— Добре съм. Джеки — изгука тя. Те се спогледаха и аз добих впечатлението, че става нещо. Тя се обърна, за да му приготви обичайното, а Джеки я измери от глава до пети.

— Имате ли новини от Рики? — попита той, без да сваля очи от Синди.

— Нищо ново — казах аз и също се загледах в нея.

— Рики е железен. Няма да им се даде.

— Знам — казах аз.

Джеки запали цигара и смукна от нея.

— Мокро ли е при вас? — поинтересува се той.

— Не питай.

Синди сложи пред Джеки купа шоколадов сладолед и чаша черно кафе.

— Викат, че щяло да вали още две седмици — каза той. — Не се и съмнявам.

— Дъжд, дъжд и пак дъжд — отвърна Синди. — Само за това приказват хората. Не ви ли призлява да говорите за времето?

— Няма за какво друго да говориш — каза Джеки. — Ако си фермер де.

— Само глупаците стават фермери — отвърна тя, хвърли кърпата си на бара и отиде до касата.

Джеки изяде лъжичка сладолед.

— Май е права, да знаеш.

— Сигурно.

— Татко ти ще ходи ли на север? — попита той.

— Къде да ходи?

— На север, във Флинт. Чувам, че някои момчета вече се обаждат и се опитват да си намерят работа в завода на „Буик“. Казват, че тази година работата била кът и не можели да вземат колкото преди, така че хората се блъскат да се вредят. Памукът пак отиде на кино. Още един здрав дъжд и реката ще прелее. Половин реколта да изкараме, пак ще е късмет. Голяма идиотщина, а? Бъхтиш като луд шест месеца, губиш всичко и хукваш на север да работиш и да спечелиш колкото да си върнеш дълговете. После пак сееш.

— Ти ще ходиш ли на север? — попитах аз.

— Чудя се. Много съм млад, за да се забивам във фермата за цял живот.

— Аз също.

Той отпи от кафето си и няколко минути мълчаливо се дивяхме на мисълта каква глупост е фермерството.

— Чух, че онзи, едрият планинец е избягал — каза накрая Джеки.

За щастие устата ми беше пълна със сладолед, така че само кимнах.

— Надявам се да го хванат — рече той. — Искам да го видя в съда, да си получи заслуженото. Вече казах на Стик Пауърс, че ще свидетелствам. Всичко ще разкажа. И други хора се обаждат и разправят на Стик какво стана. Не трябваше да убива Джери Сиско.

Натъпках в устата си още една лъжичка и продължих да кимам. Бях се научил да мълча и да гледам глупаво, щом станеше въпрос за Ханк Спрюл.

Синди се върна и взе да се върти зад бара, да бърше това-онова и да си тананика. Джеки забрави за Ханк.

— Свършваш ли? — попита той и погледна сладоледа ми.