Джон Гришам - Бялата къща

Явно двамата със Синди имаха да си споделят нещо.

— Ей сега — казах аз.

Тя си тананикаше, а той ме гледаше, докато не свърших. Когато изядох и последната капка, аз се сбогувах с тях и отидох при Поп и Пърл, където се надявах да науча нещо повече за телефонния разговор.

Пърл стоеше сама до касата. Очилата за четене бяха паднали до върха на носа й, а погледът й моментално срещна моя. За нея казваха, че познава по звука не само кой камион минава по главната улица, но и кой фермер го кара и откога не е идвал в града. Не пропускаше нищо.

— Къде е Илай? — попита Пърл, след като си разменихме любезности.

— Остана вкъщи — казах аз и погледнах кутията с марципанчета „Тутси“.

— Вземи си — посочи ги тя.

— Благодаря. Къде е Поп?

— Отзад. Само ти и вашите, а?

— Да. Виждала ли си ги?

— Не още. Ще купуват ли нещо оттук?

— Да. Освен това татко трябва да се обади по телефона. — Тя се сепна и се замисли защо пък може да му трябва телефон. Аз разопаковах марципанчето си.

— На кого ще се обажда? — попита тя.

— Не знам. — Нямаше начин да ползваш телефона на Пърл и да скриеш нещо от нея. Тя научаваше повече от човека в другия край на жицата.

— Кално ли е при вас?

— Да. Много.

— Земята и без това е лоша. Май вас, семейство Лечър и семейство Джетър винаги ви залива първи. — Гласът й заглъхна и тя се замисли над нещастието ни. Погледна през прозореца и бавно поклати глава пред перспективата за още една провалена реколта.

Дотогава не бях виждал наводнение, или поне не си спомнях, така че нямах какво да кажа. Всички бяха посърнали заради времето, дори и Пърл. Трудно е да си оптимист, когато над теб са надвиснали такива облаци. Задаваше се още една мрачна зима.

— Чувам, че някои хора ще ходят на север — казах аз.

Знаех, че ако е вярно. Пърл ще разполага с подробности.

— И аз така знам — каза тя. — Опитват се да си намерят работа в случай, че дъждовете продължат.

— Кой ще ходи?

— Не съм чула — каза тя, но по тона й усетих, че знае последните клюки. Фермерите вероятно бяха използвали нейния телефон.

Благодарих й за марципанчето и излязох от магазина. Тротоарите бяха празни. Градът беше на мое разположение, което много ми допадна. В събота не можеше да се разминеш от хора. Мярнах родителите си да купуват нещо в железарския магазин и отидох да проуча въпроса.

Купуваха боя, много боя. На тезгяха бяха наредени пет огромни кутии бяла блажна боя и две четки в найлонови опаковки. Когато влязох, продавачът пресмяташе общата сума. Баща ми търсеше нещо из джоба си. Майка ми стоеше близо до него, гордо изправена. Явно тя бе настояла да се купи боята. Усмихна ми се доволна.

— Четиринайсет долара и осемдесет цента — каза продавачът.

Татко извади парите си и започна да отброява банкнотите.

— Мога просто да ги сложа на сметката ви — каза продавачът.

— Не, това не го пишете там — каза майка ми. Дядо щеше да припадне, ако получи месечна сметка с толкова пари, похарчени за боя.

Отнесохме кутиите в камиона.

Кутиите с боя бяха строени на задната веранда като войници, чакащи в засада. Под зоркото око на майка ми татко премести скелето до североизточния ъгъл на къщата и го нагласи така, че да мога да боядисвам от земята почти до покрива. Минах първия ъгъл. Трот би се гордял с мен.

Отворихме нова кутия. Махнах найлона от едната четка и огънах косъмчетата напред-назад. Беше десетина сантиметра широка и много по-тежка от онази, която ми беше дал Трот.

— Ние имаме малко работа в градината — каза мама. — Ей сега се връщаме. — Двамата с татко заминаха с три от най-големите кошници във фермата. Баба беше в кухнята и вареше сладко от ягоди. Дядо беше отишъл някъде да се тюхка. Аз останах сам.

Инвестицията на родителите ми в делото придаваше тежест на задачата ми. Сега къщата щеше да бъде боядисана цялата, все едно дали на дядо му харесваше, или не. А основната работа щеше да бъде свършена от мен. Все пак не беше толкова спешно. Ако реката придойдеше, щях да боядисвам, когато не вали. Ако пък успеехме да приберем памука, щях да имам цяла зима, за да завърша шедьовъра си. През всичките си петдесет години къщата не беше боядисвана. Закъде да бързам?

След трийсет минути се уморих. Чувах как родителите ми си говорят в градината. Имаше още две четки — другата нова и онази, която ми даде Трот. Те лежаха на верандата до кутиите с боя. Защо родителите ми да не ги хванат в ръце и да не се заловят за работа? Сигурно смятаха да помогнат.