Джон Гришам - Бялата къща

А сега, в средата на октомври, гледахме как всичко отива на вятъра. Целият труд, потта, мускулната треска, всички пари, вложени в семена, торове и гориво, всичко това бе отнесено от водите на Сейнт Франсис.

Чакахме, но потопът не спря. Всъщност когато дядо най-после запали двигателя, предните ни гуми бяха наполовина покрити с вода. Кажи-речи, нищо не виждахме. Пътят беше залят и с тези темпове до изгрев щяхме да изгубим долните четирийсет акра.

Никога не бях чувал такава тишина на вечеря. Дори и баба не можеше да измисли нищо приятно за казване. Побутвах бобчетата в чинията и се опитвах да си представя за какво мислят родителите ми. Татко сигурно се притесняваше за заема срещу реколтата, който сега ставаше неизплатим. Мама обмисляше как да избягаме от памука. Тя не беше толкова разочарована като другите трима възрастни. Една провалена реколта след многообещаващите пролет и лято й даваше куп доводи, които да използва срещу баща ми.

Наводнението отвличаше вниманието ми от по-страшните въпроси — Ханк, Тали и Каубой, — така че не ми беше омразно да мисля за него. Но не казах нищо.

Скоро щяхме да почнем училище и майка ми реши, че трябва всяка вечер да чета и да пиша. Мечтаех си за класната стая, макар че никога не бих си го признал, така че се зарадвах на домашните. Майка ми се скара колко съм си развалил почерка и заяви, че трябва много да се упражнявам. И четенето ми не беше много гладко.

— Виждаш ли докъде води памукът? — казах аз.

Бяхме сами в стаята на Рики и си четяхме един на друг преди лягане.

— Ще ти кажа една тайна — прошепна тя. — Можеш ли да пазиш тайни?

Какво знаеш ти, помислих си аз.

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Няма да казваш на никого, дори на баба и дядо.

— Добре де, кажи.

Тя се наведе още по-близо до мен.

— Татко ти и аз мислим да идем на север.

— Ами аз?

— И ти ще дойдеш.

Слава богу.

— Искаш да кажеш татко да работи като Джими Дейл?

— Точно така. Баща ти е говорил с Джими Дейл и той можел да му намери работа в завода на „Буик“ във Флинт, Мичиган. Добре плащали. Няма да стоим вечно, но татко ти трябва да си намери нещо постоянно.

— Ами баба и дядо?

— О, те никога няма да тръгнат оттук.

— Ще продължат ли да гледат памук?

— Сигурно. Не знам какво друго ще правят.

— Как ще го гледат без нас?

— Ще се оправят. Слушай, Люк, не можем да стоим тук всяка година, да губим пари и да вземаме още на заем. Татко ти и аз решихме да пробваме нещо друго.

Изпитвах смесени чувства. Исках родителите ми да са щастливи, а майка ми нямаше да се чувства добре във ферма, особено със свекъра и свекървата си. Аз определено не исках да ставам фермер, но пък моето бъдеще в „Кардинале“ беше сигурно. Ала мисълта да напусна единственото място, където бях живял, ме притесняваше. И не можех да си представя живота без баба и дядо.

— Ще бъде много интересно, Люк — продължи да шепне тя. — Повярвай ми.

— Сигурно. Там не е ли студено?

— Има много сняг през зимата, но мисля, че това ще е забавно. Ще си правим снежни човеци и снежен сладолед и ще имаме бяла Коледа.

Спомних си Джими Дейл — разказваше как гледал „Детройт Тайгърс“ да играят и как хората имали хубава работа и телевизори, а училищата били по-добри. После си спомних жена му, ужасната Стейси с носовия говор. Сетих се и как я изплаших в клозета.

— Там не говорят ли смешно? — попитах аз.

— Да, но ще свикнем. Ще бъде приключение, Люк, а ако не ни хареса, ще се върнем.

— Ще се върнем тук?

— Ще се върнем в Арканзас или някъде на юг.

— Не искам да виждам Стейси.

— И аз. Виж сега, бягай в леглото и си помисли. И не забравяй, че е тайна.

— Добре.

Тя ме зави и изгаси лампата. Още новини за криене.

Щом си изяде бърканите яйца, дядо избърса уста и погледна през прозореца над мивката. Беше достатъчно светло, за да види каквото искаше.

— Да хвърлим едно око — каза той и ние излязохме след него от кухнята на верандата и през задния двор тръгнахме към плевнята. Аз се бях сгушил в един пуловер и се опитвах да не изоставам от татко. Тревата беше мокра, а след няколко крачки се намокриха и ботушите ми. Спряхме до най-близкото поле и погледнахме тъмния пояс край Сайлърс Крийк, на около километър от нас.

Отпред се простираха четирийсет акра памук, половината от земите ни. Те бяха наводнени, но не знаехме колко.

Дядо тръгна между два реда памук и скоро виждахме само раменете му и сламената му шапка. Той трябваше да спре, когато види докъде е стигнал потокът. Ако вървеше дълго, значи щетите не бяха толкова големи, колкото очаквахме. Може би водите се отдръпваха, а може би слънцето щеше да се покаже. Току-виж, сме успели да спасим нещо.