Джон Гришам - Бялата къща

От няколко седмици нямахме писмо от Рики. Бях чул възрастните да си шепнат из къщата по този въпрос. Още не му бях изпратил дългия си разказ, преди всичко защото не знаех как да го пусна, без да ме хванат. Освен това почвах да се чудя дали да го товаря с новината за Либи. И така си имаше достатъчно проблеми. Ако Рики си беше вкъщи, щях да ида с него за риба и да му кажа всичко. Щях да започна с убийството на Джери Сиско и нямаше да спестя нищо — бебето на Либи, Ханк и Каубой, цялата бъркотия. Рики щеше да знае какво да направи. Нямах търпение да се върне.

Не знам колко памук набрах този ден, но сигурно счупих световния рекорд за седемгодишни. Когато слънцето се скри зад дърветата край реката, майка ми ме намери и двамата с нея тръгнахме към къщата. Баба остана и продължи да бере бързо като мъжете.

— Докога ще работят? — попитах аз. Толкова бяхме уморени, че едва се тътрехме.

— Сигурно докато се стъмни.

Когато стигнахме вкъщи, беше почти тъмно. Исках да се строполя на канапето и да спя цяла седмица, но мама ме накара да си измия ръцете и да й помогна за вечерята. Тя изпече царевичен хляб и претопли вчерашната храна, докато аз белех и режех домати. Слушахме радио — нито дума за Корея.

Въпреки тежкия ден на полето дядо и татко бяха в добро настроение, когато седнахме да ядем. Двамата бяха набрали общо половин тон. След последните дъждове цената на памука се беше вдигнала и ако само още няколко дни не валеше, можехме да вържем годината. Баба слушаше от разстояние, но не ги чуваше. Явно пак се беше пренесла в Корея. Мама беше твърде уморена, за да говори.

Дядо мразеше да яде вчерашна храна, но все пак благодари на Бога за нея. Благодари му за сухото време и се помоли за още такива дни. Ядяхме бавно; най-накрая се предадохме на изтощението. Разговорите станаха по-кратки и тихи.

Аз пръв чух гръмотевиците. Отначало тътнеха далечно и глухо и аз се огледах, за да видя дали и възрастните са ги чули. Дядо говореше за пазара на памука. След няколко минути тътнежът приближи и когато в далечината проблесна светкавица, спряхме да ядем. Вятърът се усили и ламариненият покрив на задната веранда леко зазвъня. Не смеехме да се погледнем.

Дядо скръсти ръце и облегна лакти на масата, сякаш смяташе пак да се моли. Току-що бе поискал от Бог сухо време. А сега пак щяхме да прогизнем.

Раменете на татко увиснаха няколко сантиметра. Той потърка чело и впери поглед в стената. Дъждът забарабани по покрива малко по-силно и баба каза:

— Градушка.

Това означаваше силни ветрове и пороен дъжд и наистина скоро из фермата ни се разрази буря. Дълго седяхме на масата и слушахме гръмотевиците и дъжда; бяхме забравили за недоядената вечеря и се чудехме колко дъжд ще се извали и кога ще можем пак да берем. Сейнт Франсис нямаше да издържи дълго, а прелееше ли, с памука ни беше свършено.

Бурята отмина, но дъждът продължи, като от време на време се усилваше. Най-сетне излязохме от кухнята. Отидох с дядо на предната веранда, но между къщата ни и пътя имаше само едно езеро. Дожаля ми за дядо; той седна на люлката и изумен се загледа в пороя, който ни изпращаше Бог.

По-късно майка ми чете библейски притчи. Гласът й едва се чуваше от трополенето по покрива. И дума не можеше да става да ми чете за Ной и потопа. Заспах, преди младият Давид да убие Голиат.

На другия ден родителите ми обявиха, че ще ходят в града. Аз бях поканен — би било твърде жестоко да откажат да ме вземат, — но дядо и баба не. Беше семейна разходка. Спомена се нещо за сладолед. Благодарение на Каубой и Тали имахме малко безплатен бензин, а във фермата нямаше нищо за вършене. Памукът беше удавен във вода.

Седях отпред при тях и гледах внимателно скоростоме-ра. Като излязохме на магистралата и се насочихме на север към Блек Оук, татко вдигна до седемдесет километра в час. Според мен камионът си вървеше също като при петдесет, но нямаше да кажа това на дядо.

Странно, но ми поолекна, като видях, че и другите ферми не работят заради дъжда. Никой не се мяркаше из полето, за да се опита да бере. Не се виждаше нито един мексиканец.

Нашите земи бяха в ниското и бяхме губили реколти, когато другите фермери се бяха отървавали. Сега май всички бяха пострадали поравно.

Беше по обяд и нямаше нищо за вършене, така че семействата се бяха събрали по верандите и гледаха към пътя. Жените чистеха боб. Мъжете говореха и се тревожеха. Децата или седяха на стълбите, или играеха в калта. Познавахме ги всички, всяка къща. Махахме им, те отвръщаха на поздрава, а аз си представях как казват: „Накъде ли са тръгнали?“