Джон Гришам - Бялата къща

Толкова се притеснявах за Тали, че едва преглъщах храната си.

Късно на следващата сутрин, когато слънцето се силеше да надникне през облаците, ние се върнахме да берем памук. Бяхме се уморили да стоим вкъщи и да гледаме небето. Дори аз исках да ида на полето.

Мексиканците бяха особено нетърпеливи. Нали бяха на три хиляди километра от домовете си, а бездействаха и не получаваха пари.

Но памукът беше много мокър, а земята твърде мека. Калта се спичаше по ботушите ми, залепваше по чувала и след един час ми се струваше, че влача цяло дърво. Два часа по-късно се отказахме и тръгнахме към къщи тъжни и потиснати.

Семейство Спрюл бяха решили, че им стига толкова. Не се учудихме, че раздигат лагера си. Правеха го бавно, сякаш с неохота признаваха поражението си. Мистър Спрюл каза на дядо, че няма смисъл да стоят, ако не могат да работят. Дъждовете им бяха дошли до гуша. Не можехме да им се сърдим. От шест седмици живееха в предния ни двор. Старите им палатки и брезенти бяха провиснали от дъжда. Дюшеците им бяха, кажи-речи, на открито и бяха целите опръскани с кал. На тяхно място отдавна да съм си тръгнал.

Седяхме на верандата и ги гледахме как събират вехториите си и ги трупат безредно в камиона и ремаркето. Сега имаше повече място, защото Ханк и Тали ги нямаше.

Изведнъж се изплаших. Скоро щяха да се приберат вкъщи и нямаше да намерят Ханк. Щяха да почакат, да го потърсят и да започнат да задават въпроси. Не знаех как може да ми се отрази това, но, тъй или иначе, се страхувах.

Мама ме накара да ида с нея в градината, където набрахме количества за двайсет души. Измихме царевицата, краставиците, доматите, бамята и марулята на кухненската мивка, а после тя ги нареди в един кашон. Баба донесе десетина яйца, килограм домашна шунка, половин кило масло и два буркана сладко от ягоди. Не можеха да си тръгнат без храна за из път.

Към три-четири часа вече бяха стегнали багажа си. Камионът и ремаркето им бяха безнадеждно претоварени — зад капаците бяха отрупани кашони и брезентови чували, криво-ляво привързани с канап, готови да паднат всеки момент. Когато стана ясно, че се канят да потеглят, цялото ни семейство слезе и прекоси двора, за да се сбогува с тях. Мистър и мисис Спрюл ни посрещнаха и приеха храната ни. Извиниха се, че тръгват, преди памукът да е обран, но всички знаехме, че реколтата може и без туй да е похабена. Опитваха се да се усмихват любезно, но си личеше колко са нещастни. Като ги гледах, без да искам, си мислех как винаги ще съжаляват, че са дошли да работят при нас. Ако бяха избрали друга ферма, Тали нямаше да срещне Каубой. А Ханк можеше още да е жив, макар че като знам как налиташе на бой, сигурно си е бил обречен на ранна смърт. „Който нож вади, от нож умира“, обичаше да казва баба.

Тежеше ми на съвестта, че съм мислил толкова лоши неща за тях. Освен това се чувствах като крадец, защото аз знаех истината за Ханк, а те не.

Сбогувах се с Бо и Дейл, които нямаха какво да кажат. Трот се криеше зад ремаркето. Когато дойде време да тръгват, той се дотътри до мен и промърмори нещо неясно. После протегна ръка и ми подаде четката си. Нямах друг избор, освен да я приема.

Възрастните ни гледаха и изведнъж замълчаха.

— Ей там — каза Трот и посочи към камиона им. Бо разбра и протегна ръка. Извади четири литра бяла блажна боя, чисто нова неотворена кутия с ярък етикет отпред. Остави я на земята пред мен и извади още една.

— За теб е — каза Трот.

Погледнах двете кутии, а после вдигнах очи към баба и дядо. Макар от няколко дни да не говорехме за боядисването, отдавна знаехме, че Трот няма да успее да завърши. Сега той ми предаваше работата. Погледнах мама и видях на устните й да играе любопитна усмивка.

— Тали я купи — каза Дейл.

Почуках с четката по крака си и най-сетне успях да кажа „благодаря“. Трот ми се усмихна глуповато, което накара останалите да се засмеят. Отново тръгнаха към камиона. Трот седна сам в ремаркето. Когато ги видяхме на идване, с него беше и Тали. Сега той изглеждаше тъжен и изоставен.

Камионът им потегли с голяма мъка. Съединителят виеше и стържеше и когато най-после включи, всичко се залюля напред. Семейство Спрюл си тръгнаха, тенджерите и тиганите им задрънчаха, кашоните се лашкаха насам-натам, Бо и Дейл подскачаха върху дюшека, а Трот се беше свил в един ъгъл на ремаркето. Махахме им, докато не се изгубиха от поглед.

Не се разбрахме нищо за догодина. Семейство Спрюл нямаше да се върнат. Знаехме, че никога повече не ще ги видим.