Джон Гришам - Камерата

Очевидно интервюто се бе поправило и на Стийв Роксбър. Бил готов да се съпротивлява на последните усилия на Кейхол и неговия адвокат да осуетят екзекуцията. Той и екипът му били решени да работят по осемнайсет часа дневно, за да изпълнят желанието на хората. Това дело се протака прекалено дълго, цитираха го да казва неведнъж, и е дошло времето справедливостта да възтържествува. Не, той не се тревожел за последните предизвикателства на мистър Кейхол към закона. Уверен бил в умението си на адвокат, на адвокат на народа.

Сам Кейхол отказва да коментира, обясняваше Маркс, а Адам Хол не може да бъде намерен, сякаш Адам гореше от желание да говори, но просто не го откриваха.

Коментарите на семейство Крамер бяха едновременно интересни и отчайващи. Елиът Крамер, който бе на седемдесет и седем и все още работеше, бе описан като жизнен и здрав човек, макар да имаше проблеми със сърцето. Освен това той бе и много язвителен. Обвиняваше Клана и Сам Кейхол не само за убийството на двамата си внуци, но и за смъртта на Марвин. Той чакал двайсет и три години екзекуцията на Сам и искал това да стане колкото се може по-скоро. Критикуваше съдебната система, че е позволила на един престъпник да живее десет години, след като съдебните заседатели са го осъдили на смърт. Не беше сигурен дали ще присъства на екзекуцията, лекарите му трябвало да решат това, но самият той искаше да е там и да гледа Сам Кейхол в очите, когато го връзват за стола.

Рут Крамер бе малко по-умерена. Времето е излекувало повечето рани, казваше тя, така че не е сигурна как ще се чувства след екзекуцията. Нищо не би върнало синовете й. Почти няма какво да каже на Тод Маркс.

Адам сгъна вестника и го сложи до стола. Изведнъж усети, че стомахът му се сви на топка. Причината бяха Стийв Роксбър и Дейвид Макалистър. Като адвокат той очакваше да спаси живота на Сам и бе ужасен от страстта, с която враговете му се стремяха към последната, битка. Той беше новак. А те бяха ветерани. Особено Роксбър бе преживял и други екзекуции, имаше опитен екип, който включваше прочут специалист, известен като Доктор Смърт, който бе способен адвокат и страстен привърженик на екзекуциите. Адам не разполагаше с нищо друго, освен с едно почти изчерпано досие, пълно с безрезултатни обжалвания, и с молитвите си за чудо. Превъзхождаха го и по брой, и по оръжия. В този момент той се почувства беззащитен и отчаян.

Лий седна до него с чаша еспресо.

— Изглеждаш разтревожен — каза тя и го погали по ръката.

— Приятелят ми на риболовния пристан не ми помогна.

— Изглежда, че семейство Крамер твърдо искат екзекуция.

Адам разтри слепоочието си, опитвайки се да облекчи главоболието.

— Имам нужда от някакво хапче.

— Искаш ли валиум?

— Чудесно.

— Гладен ли си?

— Не. Стомахът ми не е в ред.

— Добре. Вечерята се отлага. Има малък проблем с рецептата. Остава замразена пица.

— Нищо не искам, само валиум.

Адам пусна ключовете си в червената кофа и я гледа как се изкачва на шест метра над земята, след което спира и бавно се завърта. Той тръгна към първата врата, която се разтресе, преди да се отвори. Отиде до втората и зачака. Пакър се появи на входа на около трийсет метра от него, като се протягаше и прозяваше, сякаш беше спал в Отделението.

Втората врата се затвори зад Адам. Пакър го чакаше.

— Добър ден — каза той. Наближаваше два часът, най-горещото време на деня. В сутрешната програма на радиото един метеоролог весело бе обявил, че това ще бъде първият ден на годината с температура над трийсет и седем градуса.

— Здравейте, сержант — каза Адам, сякаш бяха стари приятели. Тръгнаха по черния път към малката врата с плевели пред нея. Пакър отключи и Адам влезе вътре.

— Ще доведа Сам — каза Пакър, без да бърза, и изчезна.

Столовете от неговата страна на металната преграда бяха разхвърляни. Два от тях бяха обърнати наопаки, като че ли адвокатите и посетителите се бяха карали. Адам премести един стол до гишето, колкото се може по-далеч от вентилатора.

Извади копие от петицията, която бе подал в девет сутринта. Според закона никакъв иск или жалба не можеше да се подаде във Федералния съд, преди да бъде представен или отхвърлен от щатско съдилище. Според Щатския закон за помилване след произнасяне на присъдата петицията срещу газовата камера бе подадена във Върховния съд на Мисисипи. Адам, както и Гарнър Гудман смятаха, че това е чиста формалност. Гудман бе работил по иска през целия уикенд. Всъщност той бе работил цял ден в събота, докато Адам бе пил бира и ловил пъстърва с Уин Летнър.