Джон Гришам - Камерата

— Мислиш ли, че е избухнала според плана?

— Съдебните заседатели смятаха така. Доугън каза, че са искали да убият Марвин Крамер.

— Тогава защо Сам се е мотаел наоколо? Защо е бил толкова близо, че е бил ранен от стъкла, отхвръкнали при взрива?

— Ще трябва да питаш Сам. Сигурен съм, че вече си го направил. Той твърди ли, че е имал съучастник?

— Не.

— Това решава нещата. Ако собственият ти клиент отрича, защо, по дяволите, продължаваш да ровиш?

— Защото мисля, че клиентът ми лъже.

— Ами толкова по-зле за клиента ти тогава. Ако той иска да лъже и да прикрие някого, теб какво те интересува?

— Защо ще ме лъже?

Летнър поклати объркано глава, после измънка нещо и отпи от чашата си.

— Откъде накъде питаш мен, по дяволите? Не искам да знам, ясно ли ти е? Честно ти казвам, не ме интересува дали Сам лъже, или казва истината. Но ако лъже и теб, неговия адвокат и собствен внук, тогава нека го вкарат в камерата.

Адам отпи голяма глътка и се загледа в тъмнината. Всъщност на моменти се чувстваше доста глупаво, когато се мъчеше да докаже, че го лъже собственият му клиент. Ще опита за последен път и после ще говорят за друго.

— Не вярваш ли на свидетелите, които са видели Сам с друг човек?

— Не. Помня, че бяха съмнителни. Мъжът на паркинга дълго време е мълчал. Другият точно е излизал от някакъв бардак. Не може да им се вярва.

— А на Доугън вярваш ли?

— Съдебните заседатели му повярваха.

— Не питам за тях.

Най-накрая Летнър започна да диша тежко, изглежда, го хващаше.

— Доугън беше едновременно и откачен, и гений. Каза, че бомбата е била поставена, за да убие човек, и аз му вярвам. Имай предвид, Адам, че те за малко не ликвидираха цяло семейство във Виксбърг. Не си спомням името…

— Пиндър. А ти продължаваш да казваш, че „те“ са направили това или онова.

— Просто допускаме нещо, нали? Приемаме, че дядо ти не е бил сам. Поставили са бомбата в къщата на Пиндър посред нощ. Могли са да изтрепят цялото семейство.

— Сам каза, че е поставил бомбата в гаража, за да не пострада никой.

— Той ли ти каза това? Признал е, че го е направил? Тогава защо, по дяволите, ме питаш за някакъв съучастник? Май трябва да повярваш на клиента си. Тоя кучи син е виновен, Адам. Повярвай му.

Адам пак отпи от питието си и клепачите му натежаха. Погледна часовника си, но не можа да види нищо.

— Кажи ми за записите — каза той с прозявка.

— Какви записи? — попита Летнър и също се прозя.

— Записите, които ФБР са пуснали на процеса. В които Доугън говори с Уейн Грейвз за взривяването на кантората на Крамер.

— Разполагахме с много записи. А те имаха много обекти. Крамер беше един от многото. Имахме запис на разговора на двама клановци за взривяването на някаква синагога по време на сватбена церемония. Искаха да залостят вратата, да пуснат някакъв газ по тръбите на отоплителната инсталация и да изтрепят всички вътре. Човече, тия копелета бяха откачени. Не беше Доугън, а двама от неговите идиоти, които си говореха глупости, и затова не обърнахме внимание на записа. Уейн Грейвз беше от Клана, но беше на щат и при нас и ни позволяваше да подслушваме телефона му. Една нощ позвъни на Доугън, каза, че се обажда от автомат, и започнаха да говорят за атентата срещу Крамер. Споменаха и други обекти. Записът имаше голям ефект на процеса. Но записите не ни помогнаха да предотвратим нито един взрив. Нито да идентифицираме Сам.

— Значи не сте имали някаква представа, че Сам Кейхол е замесен?

— Ни най-малка. Ако този глупак бе напуснал Гринвил навреме, може би все още щеше да е на свобода.

— Крамер знаеше ли, че е в списъка им?

— Казахме му. Но тогава вече той бе свикнал със заплахите. Държеше охрана пред дома си. — Летнър започваше да заваля думите, а брадичката му се бе отпуснала към гърдите с три-четири сантиметра.

Адам се извини и бавно се отправи към тоалетната. Когато се върна на верандата, чу силно хъркане. Летнър бе заспал на стола с чаша в ръка. Адам я взе и отиде да потърси къде да легне.

Късната утрин бе топла, но на предната седалка на военния джип, в който нямаше климатична инсталация, бе горещо като в сауна. Адам се потеше и държеше ръката си върху дръжката на вратата, която се надяваше да успее да отвори веднага, ако не може да задържи закуската на Айрини.

Беше се събудил на пода до тясна кушетка в пералнята до кухнята, която бе взел за кабинет. А кушетката била пейка, както му обясни през смях Летнър, на която той сядал, за да си събуе ботушите. Айрини трябваше да претърси цялата къща, докато го намери, и Адам не бе спрял да се извинява, докато и двамата не го помолиха да млъкне. Тя бе настояла за обилна закуска. По традиция в тяхното семейство това бе единственият ден през седмицата, когато ядяха свинско. Адам бе седнал на масата в кухнята и се наливаше с ледена вода, докато беконът се пържеше, Айрини си тананикаше, а Уин четеше вестника. Тя забърка яйца и приготви „Блъди Мери“.