Джон Гришам - Камерата

— Риба ли ще ловиш, или ще пиеш бира? — попита той, без да откъсва поглед от водата.

— Ще пия бира.

— И аз си помислих същото. — Щом взе въдицата и я хвърли по посока на брега, той забрави за бирата.

Адам гледа една секунда и тъй като нямаше резултат, се отпусна назад и провеси крака над водата. Лодката не беше удобна.

— Често ли ловиш риба? — попита той.

— Всеки ден. Това е част от работата ми, нали разбираш, част от услугите, които предлагам на своите клиенти. Трябва да знам къде рибата кълве.

— Трудна работа.

— Все някой трябва да я върши.

— Какво те доведе в Калико Рок?

— Прекарах сърдечен удар през седемдесет и пета и трябваше да се оттегля от ФБР. Получих хубава пенсия и всичко останало, но човек дяволски се отегчава от безделието. С жената открихме базата и разбрахме, че се продава. Едната грешка доведе до следващата, и ето ме тук. Подай ми бирата.

Адам му я подаде и той отново хвърли въдицата. Бързо преброи, че в чантата остават четиринайсет бутилки. Лодката се носеше по водата и Летнър хвана едно гребло. В едната ръка държеше въдица, с другата направляваше лодката и успяваше да балансира бутилката бира между коленете си. Животът на инструктор по риболов.

Спряха под няколко дървета и за кратко време бяха защитени от палещото слънце. При него хвърлянето на въдицата изглеждаше лесно. Мяташе я с плавно движение на китката и изпращаше стръвта и кукичката точно където искаше. Но рибата не кълвеше. Летнър заметна към средата на реката.

— Сам не е лош. — Беше го казал вече.

— Смяташ ли, че трябва да го екзекутират?

— Моето мнение няма никакво значение, синко. Хората от щата искат смъртно наказание и то съществува. Казаха, че Сам е виновен и че трябва да бъде екзекутиран, така че какво значение има какво мисля аз?

— Но ти си имаш свое мнение.

— Каква полза от това? Мнението ми няма никаква стойност.

— Защо казваш, че Сам не е лош?

— Това е дълга история.

— Остават ни още четиринайсет бири.

Летнър се засмя и широката усмивка се върна на лицето му. Отпи глътка и се загледа надолу по реката.

— Всъщност ние не се интересувахме от Сам, разбираш ли? Той не участваше активно в мръсната работа, поне отначало. След изчезването на ония активисти за граждански права се заловихме бясно за работа. Пръскахме пари из целия район и не след дълго разполагахме с всякакви информатори от Клана. Всъщност тези хора бяха просто невежи селяци, нямаха нито цент и ние залагахме на жаждата им за пари. Без пари нямаше никога да открием ония тримата. Струваше ни трийсет хиляди, доколкото си спомням, въпреки че аз лично не съм контактувал с информатора. Ей богу, бяха ги заровили в един насип. Открихме ги и знаеш ли, помислихме, че сме успели. Най-накрая бяхме свършили нещо. Арестувахме неколцина, но се оказа трудно някой да бъде осъден. Насилието продължи. Взривяваха църкви и къщи на чернокожи толкова често, че не можехме да насмогнем. Беше истинска война. Стана още по-лошо, Хувър се гневеше, а ние пръскахме още повече пари. Слушай, синко, няма да ти кажа нищо полезно, разбираш ли?

— Защо?

— За някои неща мога да говоря, но за други — не.

— Когато е поставял бомбата в кантората на Крамер, дядо ми не е бил сам, нали?

Летнър отново се усмихна и се загледа във въдицата. Пръчката беше в скута му.

— Както и да е, в края на шейсет и пета и началото на шейсет и шеста разполагахме с доста широка мрежа от информатори. Всъщност не беше толкова трудно. Научавахме, че някой е член на Клана, и започвахме да го следим. Следяхме го вечер до дома му, светехме с фенерчета зад него, паркирахме колите си пред къщата му. Обикновено го плашехме до смърт. После го следвахме до местоработата му, понякога дори разговаряхме с шефа му, показвахме значките си и действахме, сякаш се готвехме да разстреляме някого. Разговаряхме с родителите му, показвахме им значките си, черните си костюми, говорехме с акцент на янки и тези нещастни провинциалисти буквално се огъваха пред нас. Ако човекът ходеше на църква, следвахме го и там в неделя, а на другия ден отивахме да говорим с проповедника му. Казвахме му как сме чули ужасния слух, че мистър еди-кой си е активен член на Клана, и го питахме дали случайно не знае нещо по въпроса. Държахме се, сякаш членството в Клана е престъпление. Ако имаше деца в юношеска възраст, проследявахме ги на срещите им, сядахме зад тях в кината, хващахме ги, когато паркираха в гората. Беше си чист тормоз, но имаше ефект. Най-накрая звъняхме на нещастника по телефона или го сгащвахме сам някъде и му предлагахме пари. Обещавахме му да го оставим на мира и това винаги имаше ефект. Обикновено те вече бяха рухнали психически и сами искаха да ни сътрудничат. Виждал съм ги да плачат, момче, представяш ли си? Всъщност плачеха, когато най-накрая се озоваваха пред олтара и признаваха греховете си. — Летнър се засмя. Въдицата не помръдваше.