Джон Гришам - Камерата

Два часа по-късно отново спря, този път в град Маунтин Вю, за да си купи сандвич и да попита за посоката. Калико Рок не бе далеч, просто трябваше да следва река Уайт. Пътят бе прелестен, виеше се в подножието на планините Озаркс, през гъсти гори и чисти потоци. Реката завиваше наляво, осеяна с лодките на рибари, дошли заради пъстървата.

Калико Рок бе малко градче, кацнало върху един скат над реката. На източния бряг близо до моста се виждаха три риболовни пристана. Адам паркира до реката и се запъти към първия, където се намираше базата Калико Марина за рибарски съоръжения под наем. Сградата плаваше върху понтони. Дебели въжета я задържаха до брега. Редица празни лодки бяха привързани една към друга до кея. Остър мирис на бензин и масло се носеше от единствената колонка за бензин. На една табела бяха написани цените за наемане на лодки, водачи, съоръжения и за получаване на риболовен билет.

Адам влезе в покрития понтон и се загледа в реката. Млад мъж с мръсни ръце се появи от някаква стая отзад, огледа Адам от глава до пети и очевидно реши, че той не е рибар. Все пак го попита какво желае.

— Търся Уин Летнър.

Името „Рон“ бе пришито върху джоба на ризата и бе леко зацапано с грес. Рон се върна в стаята и извика „Мистър Летнър!“ към мрежата срещу мухи, зад която имаше малък магазин. После изчезна.

Уин Летнър бе огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с доста излишни килограми. Като видя голямото му шкембе, Адам си спомни, че Гарнър му го бе описал като любител на бирата. Наближаваше седемдесетте, а оредялата му посребрена коса бе прибрана под униформено кепе. Някъде из архивите си Адам пазеше най-малко три вестникарски изрезки със снимки на специалния агент Летнър. На тях той изглеждаше като всеки стандартен агент на ФБР — черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. Ниско подстриган. И много по-слаб.

— Да, сър — извика той и излезе иззад мрежата, като изтриваше трохи от устата си. — Аз съм Уин Летнър. — Имаше плътен глас и приятна усмивка.

Адам протегна ръка.

— Казвам се Адам Хол. Приятно ми е да се запознаем.

Летнър пое ръката му и силно я разтърси. Дланите му бяха големи и силни.

— Да, сър — прогърмя гласът му. — С какво мога да ви бъда полезен?

За щастие нямаше хора освен Рон, който не се виждаше, но се чуваше силният шум от някаква машина в стаята му. Адам замълча за миг и после каза:

— Ами аз съм адвокат и представлявам Сам Кейхол.

Усмивката стана по-широка и разкри два реда здрави жълти зъби.

— Тъкмо работа за теб, момче — каза той през смях и потупа Адам по гърба.

— Май е така — каза неловко Адам, очаквайки атаката да продължи. — Бих искал да поговорим за Сам.

Изведнъж Летнър стана сериозен. Поглаждаше брадичка с тлъстата си ръка и малките му очички гледаха изпитателно Адам.

— Четох за него във вестниците, момче. Разбрах, че Сам е твой дядо. Сигурно не ти е леко. А ще стане още по-лошо. — Той отново се усмихна. — И за Сам ще е трудно. — Премигна, сякаш току-що бе изрекъл страхотна шега и очакваше Адам да се превие от смях.

Адам не схвана хумора му.

— На Сам му остава по-малко от месец, нали знаете? — каза той, сигурен, че Летнър е чел и за датата на екзекуцията.

Тежката ръка изведнъж се стовари върху рамото на Адам и го побутна по посока на магазина.

— Заповядай тук, синко. Ще поговорим за Сам. Искаш ли бира?

— Не, благодаря. — Влязоха в тясна стая с рибарски принадлежности, провесени по стени и тавани, и паянтови дървени рафтове, отрупани с храна — бисквити, рибни консерви, консервирани кренвирши, хляб, свинско с фасул, кейкове — всичко необходимо за един ден, прекаран на реката. В единия ъгъл до кутия със скакалци и кофа с риба за стръв имаше охладител за напитки.

— Сядай — каза Летнър и махна към ъгъла близо до касата. Адам се намести на разклатен дървен стол, а домакинът извади бутилка бира от хладилника. — Сигурен ли си, че не искаш?

— Може би по-късно. — Наближаваше пет часът.

Летнър отвори капачката, пресуши наведнъж една трета от бутилката, премляска и после седна на смачкана кожена седалка, очевидно извадена от служебна камионетка.

— Ще се отърват ли най-сетне от стария Сам? — попита той.

— Правят всичко възможно.

— Какви са шансовете?

— Не много добри. Разполагаме с обичайните възможности за последно обжалване, но времето тече.

— Сам не е лош — каза Летнър с нотка на разкаяние, после го преглътна с поредната доза бира. Щурците свиреха жалостиво от кутията, а над вратата тракаше климатичната инсталация. Подът поскърцваше от движението на реката.