Джон Гришам - Камерата

Сам имаше слушател. Адам попиваше всяка дума.

— Колко осъдени са умрели в газовата камера в Мисисипи? — попита той.

— За първи път е била използвана през трийсет и трета. Оттогава до седемдесет и шеста са били убити сто петдесет и шест мъже. Никакви жени. След Фърман през седемдесет и втора не беше използвана цели десет години, докато не дойде ред на Теди Доил Мийкс. После я използваха три пъти или общо сто и шейсет пъти. Аз ще бъда сто шейсет и първият.

Той отново закрачи, този път много по-бавно.

— Ужасно неефективен начин за убиване на хора. — Звучеше като професор по време на лекция. — И опасен. Опасен, разбира се, за нещастника, завързан за стола, но и за онези извън камерата. Проклетите съоръжения са стари и пропускат. Уплътненията изгниват и се рушат, а разходите за построяването на камера, която няма да пропуска, са ужасно големи. Дори малък пробив може да се окаже смъртоносен за палача, който е наблизо. Освен това винаги има няколко души — Найфе, Лукас Ман, а може би и свещеник, лекар, един-двама от охраната, — които стоят в стаичката точно до камерата. Към тази стаичка водят две врати и те са винаги затворени по време на екзекуцията. Ако малко газ от камерата проникне в нея, вероятно ще порази Найфе или Лукас Ман и те ще пукнат там, направо на пода. Не би било лошо, като си помислиш. Очевидците също са доста застрашени, без да могат да усетят опасността. Между тях и камерата няма нищо освен редица прозорци, които са стари и също могат да пропуснат. Те стоят в малка стая със затворена врата и ако отнякъде влезе газ, тези зяпна ли тъпаци също ще умрат. Но истинската опасност идва след това. Прикрепват ти една жица към ребрата, прокарват я през дупка в камерата и я извеждат навън, за да може чрез нея лекарят да провери сърдечната дейност. Щом лекарят обяви, че нещастникът е мъртъв, отварят един капак на тавана на камерата, през който се предполага, че отровният газ се изпарява навън. По-голямата част от нея наистина се изпарява. Чакат около петнайсет минути и отварят вратата. По-хладният въздух отвън предизвиква проблем, защото се смесва с останалия газ и се кондензира върху всичко вътре. Създава смъртоносен капан за всеки, който влезе в камерата. Изключително опасно е, но повечето от онези глупаци не съзнават сериозността на положението. Утайка от циановодород остава върху всичко — стени, прозорци, под, таван, врага и, разбира се, върху мъртвеца. Напръскват камерата и трупа с амоняк, за да неутрализират останалия газ, а после съответният екип влиза вътре с кислородни маски. Измиват мъртвеца втори път с амоняк или хлорен разтвор, защото отровата излиза през порите на кожата. Докато той е все още вързан за стола, му свалят дрехите, слагат ги в торба и ги изгарят. В миналото са разрешавали на затворника да носи само чифт къси гащета, за да си улеснят работата. Но сега са такива сладури, че ни позволяват да носим каквото искаме. Та, ако се стигне дотам, ще ми бъде дяволски трудно да си избера подходящо облекло.

При тази мисъл, той наистина се изплю на пода. Изруга тихо и се запъти към далечния край на масата.

— Какво става с тялото? — попита Адам, малко засрамен да засяга такива чувствителни въпроси, но въпреки това решен да отиде докрай. Сам изсумтя, после пъхна нова цигара в устата си.

— Знаеш ли какво съдържа гардеробът ми?

— Не.

— Има два червени гащеризона, четири комплекта бельо и един чифт от тези прекрасни гумени сандали, разпродадени на безценица от разни чернилки след някой пожар. Не искам да умра в тия червени дрешки. Мислил съм да упражня конституционните си права и да вляза в камерата гол. Нали ще бъде чудесна гледка? Представяш ли си онези тъпаци, които се опитват да ме завържат, без да докоснат срамните ми части?

— Какво става с тялото? — попита отново Адам.

— Ами след като го измият и дезинфекцират, обличат го в затворническо облекло, свалят го от стола и го слагат в чувал. Поставят го на носилка и с линейка го закарват до дома на покойника. После го поема семейството. В повечето случаи.

Сега Сам седеше с гръб към Адам и говореше на стената, облегнат върху рафт с книги. Мълча дълго време, вперил неподвижен поглед в ъгъла, мислейки за четиримата, които бе познавал и които вече бяха минали през газовата камера. Неписаното правило в Отделението гласеше, че когато удари твоят час, не трябва да отиваш в камерата с червения затворнически костюм. Да не им доставяш удоволствието да те убиват в дрехите, които са ти наложили да носиш в затвора.