Джон Гришам - Камерата

— Разбираш ли идеята ми, Сам? Това е ужасен начин да се умре. Ще атакуваме самия метод. Ще намерим свидетели, които ще дадат показания за тези екзекуция, и ще се опитаме да убедим някой съдия да постанови, че съществуването на газовата камера противоречи на конституцията.

— И какво от това? После смъртоносна инжекция ли ще искаме? Какъв е смисълът? Струва ми се някак глупаво да кажа, че предпочитам да не умирам в камерата, но, ей богу, в смъртоносната инжекция няма нищо лошо. Сложете ме на носилката и ме натъпчете с отрова. Пак ще умра, нали? Нещо не мога да разбера.

— Вярно. Но ще спечелим време. Ще атакуваме газовата камера, ще си издействаме временно спиране на екзекуцията, после ще стигнем до Върховния съд. Можем да го протакаме с години.

— Веднъж вече е правено.

— Какво искаш да кажеш?

— В Тексас. През осемдесет и първа. Делото Ларсън. Бяха представени същите аргументи без никакъв резултат. Съдът заяви, че екзекуциите в газовата камера съществуват от петдесет години и че са се оказали ефикасни в хуманното умъртвяване.

— Да, но има една съществена разлика.

— Каква?

— Тук не е Тексас. Мийкс и Тоул, Моук и Парис не са били екзекутирани в Тексас. А между другото Тексас вече премина към смъртоносната инжекция. Отказаха се от газовата камера, защото намериха по-лесен начин за умъртвяване. Повечето щати са я заменили с по-добри технологии.

Сам стана и отиде до другия край на масата.

— Ами когато ми дойде времето, със сигурност ще искам да си отида чрез най-новата технология. — Той заснова до масата, после спря. — От единия до другия край на тази стая има около шест метра. Мога да вървя шест метра, без да срещна решетки. Разбираш ли какво значи да прекарваш двайсет и три часа на ден в килия два на три? Това е свободата, човече. — Той повървя още малко напред-назад, като не преставаше да пуши.

Адам наблюдаваше как крехката му фигура подскача покрай масата, а след него се стелеше струя дим. Беше бос, с тъмносини гумени сандали, които скърцаха при всяка стъпка. Сам внезапно сиря, извади една книга от етажерката, хвърли я на масата и енергично запрелиства страниците. След неколкоминутно усилено търсене намери това, което търсеше, и го чете в продължение на пет минути.

— Ето го — промърмори той на себе си. — Знаех си, че съм го чел вече.

— Какво е това?

— Дело от Северна Каролина от осемдесет и четвърта. Човекът се е казвал Джими Олд и очевидно не е искал да умре. Трябвало да го завлекат насила в газовата камера, той като ритал, плачел и крещял и връзването им е отнело доста време. Затръшнали вратата и пуснали малко газ и брадичката му се ударила в гърдите. После отметнал глава назад и започнал да се тресе. Бил обърнат към присъстващите, които не можели да видят нищо, освен бялото на очите му, а от устата му потекли лиги. Главата му се люлеела и клатушкала безспир, докато тялото му се тресяло. Това продължило доста време и един от очевидците, журналист, повърнал. Точно както при Мейнард Тоул, на директора му писнало и той дръпнал черните завеси, за да не могат присъстващите да гледат повече. Казват, че Джими умрял едва след петнайсет минути.

— Изглежда ми доста жестоко.

Сам затвори книгата и я върна внимателно на рафта. Запали цигара и се загледа в тавана.

— Буквално всяка газова камера е била построена навремето от фирмата „Итън Метал Продъкгс“ в Солт Лейк Сити. Някъде четох, че камерата в Мисури е била построена от затворници. Но нашата малка камера тук е била построена от „Итън“, а те са горе-долу еднакви — направени са от стомана, осмоъгълни по форма и остъклени, за да могат хората да наблюдават настъпването на смъртта. В самата камера няма много място, само един дървен стол с каиши. Точно под стола има метална купа, а на няколко сантиметра над купата има малка торбичка с цианидни таблетки, които палачът спуска чрез лост. Той контролира също и сярната киселина, която изтича от банка. Когато купата се напълни с киселина, палачът дръпва лоста и пуска цианидните таблетки. Това произвежда смъртоносния газ, чието действие, разбира се, се смята за безболезнено и бързо.

— Нали камерата замени електрическия стол?

— Да. През двайсетте и трийсетте години съществуваше само електрическият стол, който бе най-чудесното изобретение. Помня като малък, че използваха преносим електрически стол, който просто натоварваха в камион и го разнасяха в различни окръзи. Спираха до местния затвор, извеждаха осъдените, оковани във вериги, подреждаха ги пред камиона и всеки минаваше по реда си. Много ефикасен начин да се облекчи положението в претъпканите затвори. — Той поклати недоверчиво глава. — Така или иначе, те нямаха никаква представа какво вършат. Чуваха се някои ужасни истории за хора, които много страдали. Това е най-тежкото наказание, нали? А не най-голямото мъчение. И това не е ставало само в Мисисипи. В много щати се използвали старите, проклети електрически столове с няколко души, които да натискат копчето. Имало всякакви проблеми. Връзвали някой нещастник, натискали копчето, токът го разтърсвал здравата, но недостатъчно и нещастникът изгарял отвътре, но не умирал, така че те изчаквали няколко минути и отново му пускали тока. Това можело да продължи петнайсет минути. Понякога не връзвали електродите както трябва и често от очите и ушите на осъдения изскачали пламъци и искри. Четох за един, който не получил достатъчно висок волтаж. Кръвта отишла в главата, очите му изскочили от орбитите и по лицето му потекла кръв. По време на екзекуцията на електрически стол кожата се нагорещява толкова много, че те не могат да докоснат осъдения известно време. Затова е трябвало да го оставят да изстине, преди да установят смъртта. Много се говори за осъдени, които седели неподвижно след първия удар, а после отново започвали да дишат. И, разбира се, отново им пускали тока. Това можело да се повтори четири-пет пъти. Било ужасно, затова онзи военен лекар изобретил газовата камера като по-хуманно средство за умъртвяване на хора. А сега, както казваш, камерата е остаряла поради въвеждането на смъртоносната инжекция.