Джон Гришам - Камерата

Водката бе притъпила болката в главата му, но не и бунтуващия се стомах. Докато колата подскачаше към Калико Род по неравните селски пътища, Адам с ужас чувстваше, че му прилошава.

Въпреки че Летнър бе заспал пръв снощи, тази сутрин бе забележително свеж. Никакви следи от махмурлук. Изяде пълна чиния с бекон, после хапна бисквити и изпи само едно „Блъди Мери“. Прочете усърдно вестника, коментирайки разни неща, и Адам реши, че той е от ония алкохолици, които се гипсират всяка вечер, но после лесно изтрезняват.

Появи се селото. Пътят изведнъж стана по-равен и стомахът на Адам спря да се бунтува.

— Съжалявам за снощи — каза Летнър.

— За какво? — попита Адам.

— За Сам. Бях много груб. Знам, че ти е дядо и че се тревожиш. Излъгах те за нещо. Всъщност не искам да екзекутират Сам. Той не е лош човек.

— Ще му предам.

— Да. Сигурен съм, че ще бъде очарован.

Влязоха в града и завиха към моста.

— И нещо друго — каза Летнър. — Винаги сме подозирали, че Сам е имал съучастник.

Адам се усмихна и погледна през прозореца от своята страна. Минаха покрай малка църква. Добре облечени възрастни хора седяха на сянка под едно дърво.

— Защо? — попита Сам.

— Поради същите причини. За Сам няма никакви данни да се е занимавал с бомби. Не е бил замесен в акциите на Клана. Показанията на двамата свидетели, особено на шофьора на камиона в Кливланд, не ни даваха мира. Шофьорът нямаше причина да лъже и изглеждаше ужасно сигурен в себе си. Просто Сам не прилича на ония клановци, дето ще започнат своя собствена бомбена кампания.

— Та кой е другият?

— Честно казано, не знам. — Спряха до реката и Адам отвори вратата за всеки случай. Летнър се облегна на кормилото и обърна глава към Адам. — След третата или четвъртата бомба — мисля, че беше синагогата в Джаксън — няколко известни евреи в Ню Йорк и Вашингтон се срещнаха с президента, който на свой ред повика мистър Хувър, а пък той повика мен. Отидох във Вашингтон, за да се срещна с тях, и те здравата ме драха. Върнах се в Мисисипи, решен да се боря докрай. Изкарахме си го на нашите информатори. Искам да кажа, че някои дори пострадаха. Опитахме всичко, но напразно. Източниците ни просто не знаеха кой поставя бомбите. Само Доугън знаеше, но очевидно не казваше на никого. След петата бомба, обаче, мисля, че беше кантората за недвижими имоти в Джаксън, направихме пробив.

Летнър отвори вратата от своята страна и отиде пред джипа, Адам го последва и двамата се загледаха в реката, която се виеше към Калико Рок.

— Искаш ли бира? Изстудявам я в магазина.

— Не, моля те. Повръща ми се.

— Само се пошегувах. Значи Доугън държеше оня огромен паркинг за коли втора употреба, а един от работниците му беше неграмотен стар чернокож, който миеше и метеше колите. Преди това се бяхме опитали да говорим с него, но той беше твърде враждебно настроен. И не щеш ли, веднъж взел, че казал на един от нашите агенти как преди няколко дни видял Доугън и някакъв друг мъж да слагат нещо в багажника на зелен понтиак. Казал, че изчакал малко, после отворил багажника и видял динамита. На следващия ден научил за поредния взрив. Той знаеше, че обръчът на ФБР се затяга около Доугън, и явно бе решил, че си струва да ни каже. Помощникът на Доугън, клановец на име Върджил, също работеше там. И така, отидох да видя Върджил. Почуках на вратата му една нощ в три часа. Просто заудрях силно, нали знаеш как го правехме тогава, и скоро той излезе на верандата. С мен бяха седем-осем агенти, и всички тикнахме значките си в лицето му. Беше изплашен до смърт. Казах му, че знам, дето е доставил динамита в Джаксън предишната вечер, и че го чакат трийсет години затвор. Чухме, че жена му плаче зад вратата. Върджил трепереше и самият той сякаш щеше да се разплаче. Оставих му визитната си картичка и му наредих да ми се обади на сутринта, като го заплаших да не казва нищо на Доугън или на другиго. Казах му, че ще го следим денонощно. Съмнявам се, че Върджил е могъл отново да заспи. Няколко часа по-късно, когато дойде при мен, очите му бяха червени и подути. Станахме приятели. Той каза, че бомбите не са работа на обичайната банда на Доугън. Не знаеше много, но бе чул достатъчно от него, за да разбере, че бомбаджията е съвсем млад човек от друг щат. Това момче изникнало изневиделица и се предполагало, че е много добър по експлозивите. Доугън избирал обектите, съставял плана и викал момчето, което се промъквало в града, поставяло бомбите и после изчезвало.

— Ти повярва ли му?