Джон Гришам - Камерата

Сам пристигна както обикновено, с ръце в белезници зад гърба, безизразно лице и червен гащеризон, разкопчан почти до кръста. Белите косми по гърдите му бяха залепнали от пот. Като добре тренирано животно той обърна гръб на Пакър, който бързо му свали белезниците и после излезе от стаята. Сам веднага извади цигарите и запали една, преди да седне. После каза:

— Добре дошъл.

— Подадох това в девет часа тази сутрин — каза Адам и пъхна петицията през тесния процеп на преградата. — Говорих с чиновничката от Върховния съд в Джаксън. Тя, изглежда, смята, че съдът ще вземе решение веднага.

Сам взе документите и погледна към Адам.

— Можеш дори да се обзаложиш за това. Ще я отхвърлят с голямо удоволствие.

— Щатът ще трябва да отговори незабавно. В момента главният прокурор сигурно се труди по този въпрос.

— Чудесно. Можем да гледаме последните новини.

Вероятно е поканил телевизията в кабинета си, докато подготвят отговора.

Адам свали сакото и разхлаби вратовръзката си. В стаята бе влажно и той вече се бе изпотил.

— Името Уин Летнър говори ли ти нещо?

Сам хвърли петицията върху един празен стол и силно дръпна от цигарата. Издуха плътна струя дим към тавана.

— Да. Защо питаш?

— Срещали ли сте се някога?

Сам помисли за миг и както обикновено отговори, като си мереше думите.

— Може би. Не съм сигурен. Навремето знаех какъв е. Защо?

— Срещнах се с него през уикенда. Сега е пенсионер и стопанисва риболовна база на река Уайт. Дълго си говорихме.

— Чудесно. И какъв по-точно беше резултатът?

— Казва, че все още смята, че си действал заедно с някой друг.

— Спомена ли някакви имена?

— Не. Не са подозирали никого или поне така ми каза. Но са имали информатор, един от хората на Доугън, който е казал на Летнър, че другият бил нов, а не някой от обичайния екип. Тогава смятали, че е от друг щат и е съвсем млад. Това е всичко, което знае Летнър.

— Ти вярваш ли на тия приказки?

— Не знам на какво да вярвам.

— Какво значение има това сега?

— Не знам. Би могло да ми даде нещо, което да използвам, за да спася живота ти. Нищо повече. Мисля, че съм отчаян.

— А аз не съм ли?

— Хващам се за сламки, Сам. Ловя се за сламки и се опитвам да попълня някои празнини.

— Значи в моя разказ има празнини.

— Така мисля. Летнър каза, че винаги се е съмнявал, тъй като не са намерили никакви следи от експлозиви, докато претърсвали у вас. А и за теб няма регистрирани данни, че си използвал експлозиви. Той каза, че май не си от онези, които започват своя собствена бомбена кампания.

— И ти вярваш на всичко, което казва Летнър?

— Да. Защото има смисъл.

— Нека да те попитам следното. Какво ще стане ако ти кажа, че е имало и някой друг? Ако ти дам името му, адреса, телефонния номер, кръвната група и проба на урината? Какво ще правиш с всичко това?

— Ще вдигна шум до небето. Ще подам куп възражения и молби за обжалване. Ще раздвижа пресата и ще те изкарам жертва. Ще се опитам да направя сензация от твоята невинност и ще се надявам някой да обърне внимание. Някой съдия от Апелативния съд например.

Сам бавно кимна, сякаш това бе твърде нелепо, макар и не неочаквано.

— Няма да има ефект, Адам — каза той внимателно, сякаш обясняваше на дете. — Остават ми три седмици и половина. Ти познаваш закона. Не е възможно да започнеш да крещиш, че е виновно лицето Хикс, след като неговото име никога не е било споменато.

— Знам. Но ще го направя, така или иначе.

— Безполезно е. Престани да се опитваш да намериш лицето Хикс.

— Кой е той?

— Не съществува.

— Напротив, съществува.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото искам да повярвам, че си невинен, Сам. Това е много важно за мен.

— Казах ти, че съм невинен. Аз поставих бомбата, но нямах намерение да убивам никого.

— Но защо си поставил бомбата? Защо си взривил дома на Пиндър, синагогата и кантората за недвижими имоти? Защо си унищожил невинни хора?

Сам продължаваше да пуши и да гледа към пода.

— Защо мразиш, Сам? Като че ли омразата е нещо естествено за теб. Защо са те учили да мразиш чернокожите, евреите, католиците и всеки, който е малко по-различен от теб? Задавал ли си си някога този въпрос?

— Не. И нямам никакво намерение.

— Значи ти си си такъв. Такъв ти е характерът, същността ти, както ръста и сините ти очи. Нещо, с което си се родил и не можеш да промениш. Предадено ти е чрез гените от баща ти и дядо ти, всичките заклети клановци, и е нещо, което ще отнесеш в гроба, нали?