Джон Гришам - Камерата

— Това беше начин на живот. Единственото, което знаех.

— Ами тогава какво се случи с баща ми? Защо не можа да заразиш и Еди?

Сам стъпка цигарата на пода и се облегна на лакти. Бръчките в ъгълчетата на очите и по челото му се присвиха. Лицето на Адам се намираше точно в процепа, но той не го гледаше. Беше се вторачил в долната част на преградната стена.

— Значи това било. Време е да говорим за Еди — прошепна той още по-тихо и по-бавно.

— Къде сгреши с него?

— Това, разбира се, няма нищо общо с малкото увеселение с отровен газ, което ще ми устроят. Нали? Няма нищо общо с молби, предложения, адвокати и съдии, петиции и спиране на изпълнението на присъдата. Това е губене на време.

— Не бъде страхливец. Сам. Кажи ми къде сбърка с Еди, Научи ли го на думата „чернилка“? Научи ли го да мрази малките чернокожи? Опита ли се да го научиш да гори кръстове или да прави бомби? Заведе ли го да види линч? Какво направи с него. Сам? В какво сгреши?

— Еди не знаеше, че съм в Клана, докато не постъпи в гимназията.

— Защо? Ти, естествено, не си се срамувал от това. Било е източник на семейна гордост, нали?

— Не сме го обсъждали никога.

— Защо не? Ти си бил четвърто поколение Кейхол, член на Клана с корени още от Гражданската война или някъде тогава. Нали ми разказа точно това?

— Да.

— Тогава защо не седна заедно с малкия Еди, за да му покажеш снимки от семейния албум? Защо вечер не си му разправял приказки за героите от фамилия Кейхол, как са кръстосвали нощем с маски на смелите си лица и са подпалвали негърски колиби? За бойни подвизи. Като баща на син.

— Повтарям ти, че не говорехме за това.

— Ами когато порасна, ти не се ли опита да го привлечеш?

— Не, той беше различен.

— Искаш да кажеш, че в него нямаше омраза?

Сам трепна и се закашля с дълбоката, раздираща кашлица на заклет пушач. Лицето му се зачерви, докато се мъчеше да си поеме дъх. Кашлицата се влоши и той се изхрачи на пода. Стана и се облегна с две ръце на преградата, като се опитваше да потуши хриповете.

Най-накрая пристъпът отмина. Стоеше изправен и дишаше учестено. Червенината на лицето му избледня. Седна срещу Адам и продължи да пуши със страст, все едно нищо не се е случило.

— Еди беше нежно дете — започна той с дрезгав глас. — Наследство от майка му. Не беше някакъв слабак. Всъщност беше точно толкова жилав, колкото и другите момчета. — Последва дълга пауза. — Недалеч от нашата къща живееха ония скапани негри…

— Не може ли да ги наричаме просто чернокожи, Сам? Вече те помолих за това.

— Извинявай. До нас живееше африканско семейство. Мъжът се казваше Джо Линкълн и беше наш работник много години. Имаше законна съпруга и десетина законни деца. Едно от момчетата бе на възрастта на Еди и те бяха неразделни. Това не беше необичайно в онези дни. Децата играеха със съседските деца. Дори и аз имах приятели африканчета, ако щеш, вярвай. Когато Еди тръгна на училище, истински се разстрои, защото пътуваше с един автобус, а чернокожият му приятел — с друг. Момчето се казваше Куинс. Куинс Линкълн. Щом се върнеха вкъщи от училище, веднага излизаха да играят. Помня, че Еди винаги ме питаше защо не могат да ходят заедно на училище. Куинс не можеше да нощува у нас, нито пък Еди у тях. Той винаги ме питаше защо африканците в окръг Форд са толкова бедни, защо живеят в порутени къщи и нямат хубави дрехи, а пък имат толкава много деца. Наистина се измъчваше от това и се промени. Когато порасна, започна да съчувства още повече на черните. Опитах се да говоря с него.

— Дума да няма. Опитал си се да го вкараш в правия път, нали?

— Помъчих се да му обясня нещата.

— Като например?

— Като например необходимостта от разделено съществуване на расите. Няма нищо нередно в съществуването на отделни, равноправни училища, в приемането на закони, забраняващи смесените бракове, в това африканците да си знаят мястото.

— Къде по-точно?

— Да са под контрол. Отпусни им юздите, и гледай какво става. Престъпления, наркотици, СПИН, незаконни деца, пълно разпадане на морала в обществото.

— Ами какво ще кажеш за разпространението на ядреното оръжие и бактериологичната война?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— А основните човешки права, радикалните принципи като правото на глас, правото да се ползват обществени тоалетни, да се посещават ресторанти и хотели, да не бъдеш дискриминиран по отношение на жилище, работа и образование?

— Говориш като Еди.

— Чудесно.