Джон Гришам - Камерата

— В последните класове на гимназия той ораторстваше по този начин за това колко зле се отнасяме с африканците. Напусна ни, когато стана на седемнайсет.

— Липсваше ли ти?

— Отначалото, май че не. Много се карахме. Той знаеше, че съм в Клана, и не можеше да ме понася. Поне така казваше.

— Значи те е било повече грижа за Клана, отколкото за сина ти?

Сам впери поглед в пода. Адам драскаше нещо в бележника си. Климатичната инсталация бръмчеше, после утихваше, сякаш щеше да спре.

— Беше симпатично дете — каза тихо Сам. — Често ходехме на риба, това ни беше любимото занимание. Имах стара лодка и прекарвахме часове на езерото; ловяхме платика и понякога костур. После той порасна и престана да ме харесва. Срамуваше се от мен и, естествено, това ме обиждаше. Очакваше да се променя, а аз смятах, че ще разбере истината, както другите момчета на неговата възраст. Но това не стана. Отчуждихме се, когато беше в гимназията, после започнаха ония глупости с движението за граждански права, а след това надеждата отново да се сближим съвсем изчезна.

— Той участваше ли в движението?

— Не. Не беше глупав. Може би им е симпатизирал, но не го показваше. Тукашните не излизаха навън да говорят публично ония глупости. Имаше достатъчно евреи от Север и радикали, които го правеха. Те нямаха нужда от помощ.

— Какво направи той, след като ви напусна?

— Отиде войник. Това беше най-лесният начин да се напусне града и Мисисипи. Нямаше го три години, а когато се върна, доведе със себе си жена. Живееха в Клантън и почти не ги виждахме. От време на време говореше с майка си, но не и с мен. Беше в началото на шейсетте и движението на африканците се разрастваше. Провеждаха се много сборища на Клана, имаше и активна дейност, най-вече на юг от нас. Еди се държеше все така отчуждено. Мълчеше, почти никога не говореше.

— После съм се родил аз.

— Ти се роди тъкмо когато изчезнаха ония трима активисти за граждански права. Еди има смелостта да ме попита дали не съм бил замесен.

— А ти беше ли?

— Ей богу, не. Почти година не знаех кой го е направил.

— Били са клановци, нали?

— Да, бяха.

— Доволен ли беше, че са убили ония момчета?

— Каква връзка има това, по дяволите, с мен и газовата камера през деветдесета година?

— Еди знаеше ли, че си замесен в бомбения атентат?

— Никой в окръг Форд не знаеше. Не бяхме много активни тук. Вече ти казах, че повечето акции бяха на юг от нас, около Меридиън.

— И ти умираше да участваш в тях, нали?

— Имаха нужда от помощ. Ония от ФБР бяха вкарали толкова много свои хора в Клана, че почти на никого не можеше да се вярва. Движението за граждански права набираше скорост. Трябваше да се направи нещо. Не се срамувам от това.

Адам се усмихна и поклати глава.

— Но Еди се е срамувал, нали?

— Еди не знаеше нищо преди взрива у Крамер.

— Защо си го замесил?

— Не съм.

— Напротив. Казал си на жена си да отидат с Еди до Кливланд и да вземат колата ти. Направил си го съучастник.

— Бях в затвора. Бях уплашен. И никой не разбра. На никого не навреди.

— Сигурно Еди е мислел другояче.

— Не знам какво е мислел Еди, разбра ли? Когато излязох от затвора, той беше вече изчезнал. Вие бяхте заминали. Не го видях до погребението на майка му, а после се промъкваше тайно и напускаше града, без да говори с никого. — Той разтри бръчките на челото си с лявата ръка, после я прокара през мазната си коса. Лицето му бе тъжно и когато погледна през процепа, Адам съзря влага в очите му. — За последен път видях Еди, когато се качваше в колата си пред църквата след погребението. Бързаше. Нещо ми подсказа, че никога повече няма да го видя. Беше дошъл, защото майка му бе умряла, и знаех, че това е последното му идване у дома. Нямаше друга причина, която би могла да го накара да се върне отново. Заедно с Лий стояхме на стъпалата на църквата и го гледахме, докато се отдалечаваше. Щях да погреба жена си и в същото време гледах как синът ми си отива завинаги.

— Опита ли се да го откриеш?

— Не. Не, наистина. Лий каза, че имала телефонния му номер, но не ми се щеше да му се моля. Очевидно той не искаше да има нищо общо с мен, затова го оставих на мира. Често си мислех за теб и помня, че казвах на баба ти колко хубаво би било да те видя. Но не смятах да правя сериозни опити да ви открия.

— Трудно щеше да ни намериш.

— Точно това чух и аз. Лий разговаряше от време на време с Еди и после ми съобщаваше. Изглежда, сте се местели из цяла Калифорния.