Джон Гришам - Камерата

— Поеми каквато част искаш.

— Не бъди снизходителен! Просто добави и името на сина ми към списъка, нали точно това искаш? Близнаците на Крамер, баща им, после Еди. Убитите от мен стават четирима, нали така? Ако искаш, добави и някой друг накрая. Хайде, побързай, драги, защото времето тече.

— Колко има още?

— Мъртви ли?

— Да. Мъртви. Дочух слуховете.

— И, естествено, повярва, нали? Изглежда, ти се ще да повярваш на всичко лошо за мен.

— Не казах, че съм повярвал.

Сам стана и тръгна към другия край на стаята.

— Дотегна ми този разговор — изкрещя той от ъгъла. — И ти ми омръзна! Май предпочитам вместо теб да ме тормозят отново ония проклети евреи от фирмата ти.

— Можем да го уредим — не му остана длъжен Адам.

Сам бавно се върна на стола.

— Ето, аз тук треперя за кожата си, остават ми двайсет и три дни до камерата, а ти искаш да си приказваме само за мъртвите. Продължавай, драги, но трябва да поговорим и за мен в най-скоро време. Искам от теб някакви действия.

— Подадох петиция тази сутрин.

— Чудесно! А сега си тръгвай, по дяволите! Махай се и престани да ме измъчваш!

Вратата откъм страната на Адам се отвори. Влезе Пакър с двама господа след него. Очевидно бяха адвокати: тъмни костюми, недоволни физиономии, издути куфарчета. Пакър посочи към столовете под вентилатора и те седнаха. Той погледна Адам, после обърна глава към Сам, който все още стоеше прав от другата страна.

— Всичко наред ли е? — попита той Адам.

Адам кимна и Сам се отпусна на стола. Пакър излезе, а двамата нови адвокати се заловиха за работа и заизваждаха документи от дебели папки. След минута и двамата свалиха саката си.

Минаха пет минути, без Сам да проговори. Адам улови отправените към него погледи от адвокатите в другия край. Те бяха в една и съща стая с най-известния затворник в Отделението, чийто ред за газовата камера наближаваше, и не можеха да се въздържат да не хвърлят крадешком любопитни погледи към Сам Кейхол и неговия адвокат.

После вратата зад Сам се отвори. Влязоха двама надзиратели с дребен, но жилав чернокож, окован от глава до пети, сякаш всеки момент можеше да побеснее и да убие десетина души с голи ръце. Заведоха го до един стол срещу неговите адвокати и се заеха да освободят краката му от оковите. Ръцете му останаха приковани в белезници зад гърба. Единият от охраната излезе от стаята, а другият застана между Сам и чернокожия затворник.

Сам погледна към другаря си, които бе нервен и очевидно никак не беше доволен от адвокатите си. И те не изглеждаха въодушевени. Адам ги наблюдаваше от своята страна на преградата. След няколко минути те доближиха глави и заговориха едновременно през процепа докато клиентът им се взираше в тях с войнствено изражение. Тихите им гласове се чуваха, но думите не се различаваха.

Сам отново се облегна напред на лакти и направи знак към Адам да стори същото. Лицата им бяха на двайсет и пет сантиметра едно от друго, от двете страни на процепа.

— Този е Стокхолм Търнър — каза Сам, почти шепнейки.

— Стокхолм ли?

— Да, но му викат Сток. Тези африкански селяни си падат по необичайните имена. Казва, че има брат, който се казва Копенхаген, а друг — Мексико. Вярвам му.

— Какво е направил? — изведнъж прояви любопитство Адам.

— Мисля, че е обрал магазин за напитки. Застрелял собственика. Преди около две години получи смъртна присъда, но я спряха в последния момент, два часа преди да го откарат в газовата камера.

— Какво е станало?

— Адвокатите му успяха да издействат отлагане и не са престанали да се борят оттогава. Човек не знае, но вероятно ще бъде следващият след мен.

И двамата погледнаха към другия край на стаята, където съвещанието бе в пълна сила. Сток седеше на ръба на стола и явно създаваше проблеми на адвокатите си.

Сам се ухили, после се изкиска и се приближи още повече до преградата.

— Семейството на Сток е страшно бедно и почти нищо не правят за него. Не е за чудене, наистина, особено при африканците. Той рядко получава писма и почти никой не го посещава. Роден е на петдесет мили оттук, но свободният свят го е забравил. Щом молбите му за обжалване престанаха да дават резултати, Сток се разтревожи за живота и смъртта и за нещата изобщо. Ако никой не предяви права за тялото ти, държавата те погребва като просяк в някой евтин гроб. Сток се тревожеше какво ще стане с тялото му и започна да задава всякакви въпроси. Пакър и някои от охраната разбраха това и убедиха Сток, че тялото му ще бъде изпратено в крематориум и изгорено. Прахът ще бъде разпръснат над Парчман. Казаха му, че тъй като и без това ще бъде наситен с газ, когато му драснат клечката, ще хвръкне като бомба. Сток беше съкрушен. Не можеше да спи и отслабна. После започна да пише писма до семейството и приятелите си, като ги молеше за няколко долара, да може да си устрои християнско погребение, както той го наричаше. Парите започнаха да пристигат и той продължи да пише писма. Пишеше на министри и групи от движението за граждански права. Дори адвокатите му изпратиха пари. Когато отмениха отлагането на присъдата, Сток вече бе събрал почти четиристотин долара и беше готов да умре. Или поне така си мислеше.