Джон Гришам - Камерата

Сам се облегна на стола и усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Лично аз не съм мислил много за своята съпружеска среща. Тя е определена само за съпрузи, нали разбираш, това е смисълът на този термин. Но директорът вероятно ще наруши правилата заради мен. Ти как мислиш?

— Всъщност не съм мислил за това.

— Не разбираш ли, че се шегувам. Аз съм стар човек. Ще помоля за разтриване на гърба и едно силно питие.

— Ами последното ти ядене? — попита Адам, все още съвсем тихо.

— Не е смешно.

— Мислех, че се шегуваме.

— Ами вероятно ще бъде нещо отвратително като варено свинско с грах. Някаква гадост, с която ме хранят вече десет години. Може би допълнителна филийка препечен хляб. Не ми се ще да давам възможност на готвача да приготви ядене, подходящо за човек от свободния свят.

— Звучи страхотно.

— О, ще го поделя с теб. Често се питам защо те хранят, преди да те убият. Водят и лекар, който те преглежда преди екзекуцията. Представяш ли си? Искат да се уверят, че си здрав, за да умреш. Тук има и психиатър, който също те преглежда преди екзекуцията, след което писмено докладва на директора, че си психически здрав, за да умреш в газовата камера. Има и щатен свещеник, който се моли и размишлява заедно с теб, за да се увери, че душата ти се е отправила във вярната посока. Всичко това се заплаща от данъкоплатците в щата Мисисипи и се осъществява от тези обичливи хора тук. Не забравяй и за съпружеската среща. Можеш да умреш задоволен. За всичко са помислили. Много са съобразителни. Наистина са загрижени за апетита, здравето и душевното ти състояние. Точно преди екзекуцията ти поставят катетър в пениса и ти запушват ануса, за да не оплескаш около себе си. Това е за тяхно, а не за твое удобство. За да не се налага да чистят после. Значи нахранват те добре, каквото си поискаш, а после те запушват. Не е ли отвратително? Гадно е, гадно, гадно.

— Хайде да говорим за нещо друго.

Сам допуши последната цигара и я стъпка на пода пред охраната.

— Не. Да свършваме. Дойде ми много за един ден.

— Добре.

— И повече няма да говорим за Еди, чуваш ли? Наистина не е честно да идваш тук и да ме мъчиш с такива неща.

— Съжалявам. Няма да говоря повече за Еди.

— Хайде да опитаме да се съсредоточим върху моите проблеми през следващите три седмици, става ли? Има ме много работа.

— Дадено, Сам.

От изток започваше Гринвил с верига търговски центрове с видео клубове, най-вече за филми под наем, малки магазинчета за алкохол, безброй заведения за аламинути и мотели с безплатна кабелна телевизия и закуска. Реката блокираше достъпа откъм запад, така че шосе 82, като главен коридор на града, бе очевидно любима територия за предприемачите.

От заспало крайречно градче с петнайсет хиляди жители преди двайсет и пет години Гринвил се бе превърнал в оживен петдесетхиляден град. Той процъфтяваше. През деветдесета година бе петият най-голям град в щата.

Улиците към централната част бяха сенчести, с величествени едновремешни къщи. Центърът на града бе хубав, старинен, добре запазен и очевидно непроменен, помисли си Адам, за разлика от безумния хаос покрай шосе 32. Паркира на Уошингтън Стрийт в пет и нещо, когато търговците и клиентите им приключваха деня. Свали връзката си и я остави заедно със сакото в колата, тъй като температурата все още бе над трийсет градуса и нямаше изгледи да спадне.

Той отмина три къщи и намери парка с бронзовата скулптура с две малки момчета в центъра. Бяха еднакви, с еднакви усмивки и еднакви очи. И в естествена големина. Едното тичаше, а другото скачаше и скулпторът майсторски бе хванал този миг. Джош и Джон Крамер, останали завинаги на пет години, застинали във времето, направени от мед и калай. На месингова плочка под тях бе изписано само:

Паркът заемаше мястото, където някога се намираше адвокатската кантора на Марвин и сградата до него. Земята от години бе собственост на семейство Крамер и бащата на Марвин я бе дал на града, за да се превърне в мемориал. Сам бе свършил добра работа, изравнявайки кантората със земята, а после градската управа бе съборила съседната сграда. За парка Крамер отидоха доста пари и много тъжни мисли. Бе ограден с декоративна ограда от ковано желязо, а от всяка страна имаше вход към алеите. Равни редици от дъбове и кленове растяха покрай оградата. Добре подрязани храсти се пресичаха под прав ъгъл и обточваха цветни лехи с азалии и лалета. Под дърветата се гушеше малък амфитеатър, а отсреща група чернокожи деца се люлееха на дървени люлки.