Джон Гришам - Камерата

Живописна и приятна градина сред шумните улици и сгради. Момче и момиче спореха, седнали на една пейка. Хлапета на колела обикаляха около една чешма. Възрастен полицай мина покрай Адам и докосна шапката си за поздрав.

Адам седна на една пейка и се загледа в Джош и Джон, изправени на десетина метра от него. „Не забравяй жертвите — бе казала Лий. — Те имат право на възмездие. Заслужават го.“

Той си спомни всички мрачни подробности от процесите — експерта от ФБР, който бе дал показания за бомбата, разрушила сградата; медицинското лице, което деликатно описа разкъсаните телца; пожарникарите, които се бяха притекли на помощ, но твърде късно. Бяха показали снимки на разрушенията и на труповете, а съдиите на процеса трябваше да упражнят голям натиск, за да се наложат и да предоставят само няколко от тези снимки на съдебните заседатели. Макалистър, разбира се, искаше да се покажат големи увеличени копия на обезобразените тела. И двамата съдии отказаха.

Сега Адам седеше върху земята, където някога се бе намирала кантората на Марвин Крамер. Затвори очи и се опита да си представи експлозията. На кадрите от видеофилма бе видял димящите развалини и облака от прах, надвиснал отгоре. Бе усетил паниката в гласа на репортера, бе чул воя на сирените отзад.

Момчетата от бронз не са били много по-големи от него, когато дядо му ги бе убил. Били са на пет, а той на три. Кой знае защо, винаги се сравняваше с тях. Днес той бе на двайсет и шест, а те щяха да са на двайсет и осем.

Усети вината болезнено и остро ниско в стомаха си. Това го разтърси и той започна да се поти. Слънцето се скри зад два големи дъба на запад и проблясъците през клоните осветяваха лицата на момчетата.

Как е могъл Сам да извърши такова нещо? Защо Сам Кейхол е негов, а не нечий друг дядо? Кога е решил да се включи в свещената война на Клана срещу евреите? Какво го е накарало да се превърне от безобиден подпалвач на кръстове в завършен терорист?

Адам седеше на пейката, взираше се в статуята и мразеше дядо си. Почувства се виновен, че е тук, в Мисисипи, и се опитва да помогне на стария негодник.

Намери хотел и си взе стая. Позвъни на Лий, за да й каже къде се намира, после гледа вечерните новини. Очевидно още един ленив летен ден в Мисисипи с малко събития. Сам Кейхол и последните му усилия да остане жив бяха горещата тема. Всеки канал предаваше мрачните коментари на губернатора и главния прокурор за последната петиция за отсрочка, подадена от защитата тази сутрин. И на двамата им дошло до гуша от безкрайните молби за обжалване. Всеки от тях щял да се бори смело, докато не се въздаде справедливост. Една от програмите започна собствено броене на оставащите до екзекуцията дни. Двайсет и три, преброи водещият, сякаш изреждаше дните, които остават за пазаруване преди Коледа. Виждаше се цифрата 23, залепена под същата стара снимка на Сам Кейхол.

Адам вечеря в едно малко кафене в търговската част на града. Седеше сам в сепарето, бодеше в чинията с печено говеждо и грах и слушаше безобидните разговори наоколо. Никой не споменаваше Сам.

По здрач той се разходи, мислейки за дядо си, който бе вървял по същите улици, по същия бетон в очакване на взрива и се бе чудил защо не избухва. Адам спря пред телефонна кабина, може би същата, от която Сам се бе опитвал да позвъни на Крамер, за да го предупреди. Паркът бе пуст и тъмен. Единствената светлина идваше от две улични лампи до входа. Адам седна в основата на статуята, под момчетата, под месинговата плочка с имената им. На нея пишеше, че точно тук, на това място, са намерили смъртта си.

Седя дълго, без да забелязва мрака, и размишляваше за невъзможното. Мъчеха го безплодни догадки за станалото. Бомбата бе променила живота му. Това той знаеше със сигурност. Беше го прогонила от Мисисипи и го бе поставила в друг свят с друго име. Бе превърнала родителите му в бежанци, които бягаха от миналото и се криеха от настоящето. Беше убила баща му по всяка вероятност, въпреки че никой не би могъл да предвиди какво би могло да стане с Еди Кейхол. Бомбата бе изиграла основна роля за решението на Адам да стане адвокат, призвание, което никога не бе чувствал, преди да научи за Сам. Преди това мечтаеше да стане летец.

А сега бомбата го бе върнала в Мисисипи за едно начинание, изпълнено с агония и незначителна надежда. Доста големи бяха шансовете бомбата да поиска последната си жертва след двайсет и три дни и Адам се питаше какво ли ще му се случи след това.