Джон Гришам - Камерата

— Но не сте били близки.

— Не, не бяхме. Той ми помагаше за домашните и искаше от мен отлични бележки. Разговаряхме за слънчевата система и за околната среда, но никога за момичета, секс и коли. Нито за семейството и прадедите ни. Между нас не съществуваше интимност. Еди не беше сърдечен човек. В някои моменти имах нужда от него, но той си седеше заключен в стаята.

Сам разтри ъгълчетата на очите си и отново се облегна на лакти, с лице до преградата. Впери поглед в Адам.

— Ами смъртта му? — попита той.

— Какво по-точно?

— Как се случи?

Адам мълча дълго, преди да отговори. Можеше да разкаже тази история по няколко начина. Можеше да бъде жесток, отвратителен и безпощадно искрен и да съсипе стареца. Силно се изкушаваше да постъпи така. Трябваше да го направи, беше си казвал много пъти преди, Сам трябваше да страда; трябваше да получи плесница, да понесе вината за самоубийството на Еди. Адам наистина искаше да нарани стария негодник и да го разплаче.

Но в същото време му се искаше да разкаже всичко бързо, да заглади болезнените места и да премине към нещо друго. Нещастният старец седеше от другата страна на преградата и без това страдаше достатъчно. Правителството възнамеряваше да го убие след по-малко от четири седмици. Адам подозираше, че той знае повече за смъртта на Еди, отколкото показваше.

— Той преживяваше тежък период — каза Адам, като гледаше към преградата, но избягваше да среща очите на Сам. — Стоя в стаята си две седмици, което бе по-дълго от обикновено. Мама ни повтаряше, че той се подобрява и само след няколко дни ще излезе. Повярвахме й, защото Еди винаги излизаше от това състояние. Той избра деня, в който тя беше на работа, а Кармен отиде на гости при приятелка. Деня, в който знаеше, че аз първи ще се прибера вкъщи. Намерих го да лежи на пода в моята стая, с трийсет и осем милиметров пистолет в ръка. Един изстрел в дясното слепоочие. Кръвта бе образувала правилен кръг около главата му. Седнах на ръба на леглото.

— На колко години беше?

— Почти на седемнайсет. Първа година в колежа. Отличник. Видях, че е сложил шест кърпи на пода и после е легнал отгоре. Проверих пулса му, но той вече бе започнал да се вкочанява. Съдебният лекар каза, че се е застрелял три часа по-рано. До него лежеше бележка, напечатана прегледно на бял лист. Беше адресирана „До скъпия Адам“. Пишеше, че ме обича, че съжалява, че иска да се грижа за жените и че може би един ден ще го разбера. После споменаваше за найлоновия чувал за боклук, който бе оставил на пода, и ми нареждаше да сложа изцапаните кърпи в него, да почистя всичко и след това да повикам полицията. „Не пипай пистолета — пишеше в бележката. — И побързай да свършиш, преди да са се прибрали жените.“

Адам се прокашля и се загледа в пода.

— И така, направих точно това, което искаше, и зачаках полицията. Бяхме сами петнайсет минути, само двамата. Той лежеше на пода, а аз лежах на леглото си и го гледах. Разплаках се и го попитах защо, как и какво е станало и стотици други въпроси. Там лежеше баща ми, единственият баща, който някога съм имал, в избелели джинси и мръсни чорапи и любимата си фланелка с надпис UCLA 1 1 Съкратено от University of California, Los Angeles. — Б.пр. . От врата надолу изглеждаше като заспал но в главата му имаше дупка и кръвта бе сплъстила косата му. Мразех го, че се е самоубил, и ми беше много мъчно, че е мъртъв. Помня, че го попитах защо не е разговарял с мен за това. Зададох му много въпроси. После чух гласове и изведнъж стаята се напълни с ченгета Заведоха ме в кабинета и ме завиха с одеяло. Такъв беше краят на баща ми.

Сам все още седеше, опрян на лакти, но сега бе закрил очи с едната си ръка. Адам искаше да каже само още две неща.

— След погребението Лий остана за малко при нас. Разказа ми за теб и за семейство Кейхол. Тя попълни много празнини. Бях обсебен от теб и атентата срещу Крамер и започнах да чета статии в стари списания и вестници. Трябваше ми една година, за да разбера защо Еди се самоуби точно тогава. Той се беше крил в стаята си по време на твоя процес и се самоуби, когато приключи.

Сам свали ръка от лицето си и погледна Адам с просълзени очи.

— Значи ме обвиняваш за смъртта му, Адам? Това искаш да кажеш, нали?

— Не. Не виня изцяло теб.

— Тогава доколко? Осемдесет на сто? Деветдесет на сто? Имал си време да изчислиш. Какъв процент е моята вина?

— Не знам, Сам. Защо ти не ми кажеш?

Сам изтри очите си и повиши глас.

— О, по дяволите! Поемам цялата вина, сто на сто. Поемам пълната отговорност за неговата смърт, ясно ли ти е? Това ли искаш?