Джон Гришам - Камерата

— За повечето неща да. Просто имаше логика. Трябваше да е някой нов, защото дотогава бяхме напълнили Клана с информатори. Знаехме буквално за всеки техен ход.

— Какво стана с Върджил?

— Прекарах известно време с него, дадох му малко пари, нали разбираш, обичайната практика. Те винаги искат пари. Убедих се, че той няма представа кой поставя бомбите. Никога нямаше да признае, че е бил замесен, че е доставил колите и динамита, затова не го притиснахме повече. Той не ни трябваше.

— Беше ли замесен в случая Крамер?

— Не. Тогава Доугън бе използвал някой друг. Изглежда, имаше шесто чувство кога да смени тактиката.

— Човекът, заподозрян от Върджил, няма нищо общо със Сам Кейхол, нали? — попита Адам.

— Не.

— И ти не подозираш никого?

— Не.

— Хайде, Уин. Сигурно във ФБР сте имали нещо предвид.

— Кълна ти се, че нямахме никаква представа. Скоро след срещата ми с Върджил кантората на Крамер хвръкна във въздуха и всичко свърши. Ако Сам е имал съучастник, онзи го е изоставил.

— И във ФБР не са научили нищо след това, така ли?

— Абсолютно нищо. Разполагахме със Сам, който изглеждаше напълно виновен.

— И, разбира се, вие искахте да приключите случая.

— Естествено. А нали помниш, че и атентатите спряха? След арестуването на Сам нямаше повече бомби, не забравяй това. Пипнахме нашия човек. Мистър Хувър беше доволен. Евреите бяха доволни. Президентът — също. После не можаха да го осъдят в продължение на тринайсет години, но това е друга история. Всички си отдъхнаха, когато експлозиите спряха.

— Тогава защо Доугън не е издал и действителния бомбаджия, след като е проговорил за Сам?

Слязоха до брега на няколко крачки от водата. Колата на Адам бе наблизо.

— Ти би ли дал показания за някой терорист, който е арестуван?

Адам се замисли за миг. Никога не му бяха задавали този въпрос, поне той не си спомняше. Летнър се усмихна, показа големите си жълти зъби, после продължи да се подсмихва, когато се запътиха към понтона.

— Хайде да пийнем по една бира.

— Не, моля те. Трябва да тръгвам.

Летнър спря, ръкуваха се и си обещаха да се видят отново. Адам го покани в Мемфис, а Летнър — в Калико Рок, на риба и пиене. Точно в този момент поканата му не бе приета с ентусиазъм. Адам прати поздрави на Айрини, извини се отново, че е заспал в пералнята, и благодари за разговора.

Малкият градец остана зад него. Той караше предпазливо на завоите и внимаваше да не се разбунтува стомахът му.

Лий се мъчеше да приготви някакво италианско ястие, когато той влезе в апартамента й. Масата бе подредена с чинии, прибори и свежи цветя. Рецептата беше за някакъв вид макарони на фурна и явно нещо не се получаваше. Миналата седмица тя му бе признала няколко пъти, че не може да готви, и сега го доказваше. Навсякъде се виждаха тенджери и тигани. Рядко използваната й престилка бе изцапана с доматен сос. Тя се засмя, след като се разцелуваха, и каза, че има замразена пица в случай, че не излезе нищо.

— Изглеждаш ужасно — взря се в очите му тя.

— Прекарах тежка нощ.

— Миришеш на алкохол.

— Изпих две „Блъди Мери“ на закуска. И сега имам нужда от още едно.

— Барът е затворен. — Тя взе нож и пристъпи към купчина зеленчуци. Тиквичките бяха следващата жертва.

— Какво си правил там?

— Напих се с един от ФБР. Спах на пода в пералнята.

— Чудесно. — Тя за малко не се поряза. Остави дъската и огледа пръста си. — Чете ли вестника?

— Не. Трябва ли?

— Да. Ей там е. — Лий кимна към единия ъгъл на бара.

— Нещо лошо ли?

— Прочети го.

Адам взе неделното издание на „Мемфис Прес“ и седна на един стол до масата. На първата страница той изведнъж зърна собственото си усмихнато лице. Беше позната снимка, направена неотдавна, когато бе втора година студент по право в Мичиган. Материалът се простираше на половин страница, а освен неговата снимка бяха поместени и много други — на Сам, Марвин Крамер, Джош и Джон Крамер, Рут Крамер, Дейвид Макалистър, главния прокурор, Стийв Роксбър, Найфе, Джеремая Доугън и мистър Елиът Крамер, бащата на Марвин.

Тод Маркс не си беше губил времето. Започваше с кратката история на случая, която заемаше цяла колона, после бързо преминаваше към настоящето и повтаряше материала отпреди два дни. Беше открил още биографични подробности за Адам — колежа в Пепърдайн, Юридическия факултет в Мичиган, редакторството в правно списание, работата при „Кравиц и Бейн“. Найфе не бе казал почти нищо, освен че екзекуцията ще се извърши според закона. От друга страна, Макалистър се правеше на много умен. Бил живял с кошмара „Крамер“ двайсет и три години, казваше той мрачно, и не бил преставал да мисли за това. За него било въпрос на чест и привилегия да възбуди дело срещу Сам Кейхол и да осъди убиеца, тъй като само екзекуцията можела да затвори тази ужасна страница от историята на Мисисипи. Не можело да става и дума за снизхождение, продължаваше той, въпреки че дълго бил обмислял подобна възможност. Просто нямало да бъде честно спрямо момченцата на Крамер. И така нататък.