Джон Гришам - Камерата

— Имам хвърчило, Сам.

Сам се приближи до решетките. Пускането на хвърчила бе единственото средство за кореспонденция между затворниците, които се намираха през няколко килии. Гулит му предаде бележката. Беше от Проповедника, който се помещаваше седем килии по-надолу. Хлапакът беше станал проповедник на четиринайсет години, много се палеше, но кариерата му бе прекъсната, вероятно завинаги, след като бе осъден за изнасилването и убийството на жената на църковния настоятел. Сега беше на двайсет и четири и лежеше в Отделението от три години. Наскоро се бе върнал отново към Евангелието. Бележката гласеше следното:

Скъпи Сам,

Точно сега съм на колене и се моля за теб. Наистина вярвам, че Бог ще се намеси и ще спре това. Но ако не го стори, ще го моля да те вземе бързо, без болка и да те отведе у дома.

Чудесно, няма що, мислеше си Сам, те вече се молят да си ида бързо, без болка. Той седна в края на леглото и написа кратък отговор на листче хартия:

Скъпи Ранди,

Благодаря ти за молитвите. Имам нужда от тях. Трябва ми една от книгите ми. Казва се „Преглед на смъртното наказание“ от Бронщайн. Прати ми я.

Даде я на Гулит и почака с ръце, протегнати през решетките, а хвърчилото тръгна по коридора. Наближаваше осем, а беше все така горещо и задушно, но за щастие навън се стъмваше. През нощта температурата щеше да се понижи до към трийсет градуса и с вентилаторите в килиите щеше да стане поносимо.

Сам бе получил няколко хвърчила през деня. Във всички се изразяваше съчувствие и надежда, предлагаше му се помощ от всякакъв вид. Музиката бе по-тиха, липсваха обичайните крясъци при нарушаване на нечии права. Телевизорите работеха цял ден и през нощта, но сега звукът бе намален. Обстановката в сектор А бе видимо по-спокойна.

— Взех си нов адвокат — каза тихо Сам, облягайки се на лакти, а ръцете му висяха навън. Беше само по спорт ни гащета. Различаваше в тъмното дланите и китките на Гулит, но не можеше да види лицето му, когато разговаряха от килиите си. Всеки ден, когато извеждаха Сам за едночасовата разходка, той вървеше бавно по коридора и погледът му се отправяше към очите на приятелите му. И те го гледаха. Беше запомнил лицата им и разпознаваше гласовете им. Беше жестоко да живееш с години през една врата с човек, с когото водиш дълги разговори за живота и смъртта, и да виждаш само ръцете му.

— Това е добре, Сам. Радвам се за теб.

— Да. Мисля, че момчето е доста умно.

— Кой е? — Гулит бе стиснал ръце. Те бяха неподвижни.

— Внукът ми — прошепна Сам тихо, така че да го чуе само Гулит. Той можеше да пази тайна.

Пръстите на Гулит леко помръднаха, докато премисляше казаното от Сам.

— Внукът ти ли?

— Да. От Чикаго. От голяма фирма. Смята, че може би ще имаме шанс.

— Никога не си ми казвал, че имаш внук.

— Не го бях виждал от двайсет години. Появи се вчера, каза ми, че е адвокат и че иска да поеме защитата ми.

— Къде е бил през последните десет години?

— Предполагам, в разни училища. Той е съвсем млад. Мисля, че е на двайсет и шест. — Нима ще оставиш двайсет и шест годишно момче да поеме защитата ти?

Сам малко се ядоса.

— В този момент нямам голям избор.

— По дяволите, Сам, ти познаваш законите по-добре от него.

— Знам, но е добре да имам и истински адвокат, който да пише молбите и жалбите на компютър и да ги подава в подходящите съдилища, разбираш ли? Добре е да имам някой, който да може да тича до съда, да спори със съдиите и да се бори със щата на равни начала.

Последното, изглежда, удовлетвори Гулит, защото той мълча няколко минути. Ръцете му бяха неподвижни, но после започна да трие върховете на пръстите си един в друг и това, разбира се, означаваше, че нещо го измъчва. Сам чакаше.

— Мисля си нещо, Сам. Цял ден не ми дава мира.

— Какво е то?

— Ами три години ти си тук и аз съм тук, и ти си ми най-добрият приятел на света. Ти си единственият човек, на когото вярвам, разбираш ли, и не знам какво ще правя, ако те вкарат в камерата. Винаги си бил тук, до мен, и си преглеждал правните документи, които никога няма да мога да разбера. Винаги си ми давал добри съвети и си ми казвал какво да правя. Нямам доверие на тия вашингтонски адвокати. Никога не ми се обаждат, не ми пишат, тъй че не знам какво става с делото ми. Искам да кажа, че не знам дали ми остава година или пет, а от това мога да полудея. Ако не беше ти, досега съвсем да съм откачил. И какво ще стане, ако не успееш да се измъкнеш? — В този момент вече размахваше ръце във всички посоки. Щом млъкна, ръцете му се отпуснаха.