Джон Гришам - Камерата

— Да, разбирам. — Адам пое дълбоко дъх и накара Маркс да чака от другата страна на жицата. — Къде сте сега?

— В редакцията на вестника.

— А тя къде се намира? Не познавам града.

— Вие къде сте? — попита Маркс.

— В центъра. В кабинета си.

— Аз съм наблизо. Ще дойда след десет минути.

— Не, не тук. Да се срещнем навън. В някое тихо барче.

— Добре. Хотел „Пийбоди“ е на Юниън, съвсем близо до вас. Встрани от фоайето има хубаво барче, казва се „Молардс“.

— Ще бъда там след петнайсет минути. Елате сам, ясно ли е?

— Разбира се.

Адам затвори телефона. В споразумението, написано от Сам, имаше някакви неточни и двусмислени забележки, чрез които той се опитваше да попречи на адвоката си да говори с представители на пресата. Самата клауза даваше възможност за много вратички, които всеки адвокат можеше да използва, но Адам не искаше да насилва нещата. След двете посещения дядо му продължаваше да бъде загадка за него. Той не обичаше адвокатите и лесно щеше да се откаже от още един, пък бил той и собственият му внук.

„Молардс“ се пълнеше бързо с млади служители, които имаха нужда от едно-две силни питиета, преди да поемат към предградията. Всъщност в търговската част на Мемфис живееха малко хора, така че банкерите и брокерите се събираха тук и в безброй други барове, където се наливаха с бира в зелени бутилки и сръбваха шведска водка. Нареждаха се покрай бара или около малките маси, за да обсъдят пазарната конюнктура и да спорят за бъдещето на младежта. Беше шикозно заведение с истински тухлени стени и дъсчен под. На една маса до вратата бяха наредени подноси с пилешки крилца и дробчета, увити в бекон.

Адам зърна младия мъж в джинси, с бележник в ръка. Той се представи и отидоха до една маса в ъгъла. Тод Маркс беше най-много на двайсет и пет. Носеше очила с телени рамки и коса до раменете. Държеше се сърдечно, но изглеждаше малко нервен. Поръчаха си бира „Хайнекен“.

Бележникът беше върху масата, готов за записки, и Адам реши да вземе нещата в свои ръце.

— Първо да изясним няколко основни правила — каза той. — Нищо от това, което ще кажа не може да се публикува. Не можете да ме цитирате за каквото и да е. Разбрахме ли се?

Маркс вдигна рамене, сякаш нямаше нищо против, но не беше точно това, което бе очаквал.

— Добре — каза той.

— Ще отговоря на някои ваши въпроси, но не на много. Дойдох тук, защото искам да получите вярна информация, разбирате ли?

— Напълно. Сам Кейхол ваш дядо ли е?

— Сам Кейхол е мой клиент и иска от мен да не давам информация за пресата. Затова не можете да ме цитирате. Тук съм само за да потвърдя или отрека някои слухове. И това е всичко.

— Добре. Но той дядо ли ви е?

— Да.

Маркс пое дълбоко дъх и преглътна този невероятен Факт, несъмнено прелюдия към някаква сензационна история. Вече си представяше заглавията.

После осъзна, че трябва да зададе още няколко въпроса. Внимателно извади писалка от джоба си.

— Кой е баща ви?

— Баща ми е покойник.

Последва дълга пауза.

— Добре. Значи Сам е баща на майка ви?

— Не. Сам е баща на баща ми.

— Добре. Защо фамилните ви имена са различни?

— Защото баща ми си е сменил името.

— Защо?

— Няма да отговоря на този въпрос. Не искам да навлизам в подробности за семейството ми.

— В Клантън ли сте израснали?

— Не. Роден съм там, но сме заминали, когато съм бил на три години. Родителите ми се преместили в Калифорния. Там съм израснал.

— Значи не сте били близо до Сам Кейхол?

— Не.

— Познавахте ли го?

— Вчера се запознахме.

Маркс се замисли за следващия въпрос, но за щастие донесоха бирата. Отпиха едновременно и замълчаха. Репортерът се загледа в бележника си, надраска нещо и после попита:

— Откога работите за „Кравиц и Бейн“?

— Почти година.

— Откога работите по делото Кейхол?

— От ден и половина.

Маркс отпи голяма глътка и загледа Адам, сякаш очакваше обяснение.

— Вижте, ъъ… мистър Хол…

— Наричайте ме Адам.

— Добре, Адам. Тук нещо не пасва. Бихте ли ми помогнали?

— Не.

— Добре тогава. Четох някъде, че Кейхол наскоро се отказал от услугите на „Кравиц и Бейн“. Работехте ли вече по делото по това време?

— Току-що ви казах, че се занимавам с делото от ден и половина.

— Кога за първи път отидохте в Отделението за осъдени на смърт?

— Вчера.

— Той знаеше ли, че ще отидете?

— Не желая да говоря за това.

— Защо?

— Това е много личен въпрос. Няма да обсъждам посещенията си в Отделението. Ще потвърдя или отрека само онези неща, които вие можете да установите другаде.