Джон Гришам - Камерата

Адам погледна часовника си и изведнъж се почувства уморен. Говореха повече от два часа и той имаше нужда от свеж въздух и слънце. Болеше го главата от цигарения дим, а и в стаята ставаше все по-горещо. Той затвори писалката и пъхна бележника си в куфарчето.

— По-добре да тръгвам — каза той към преградата. — Вероятно утре ще се върна отново.

— Ще бъда тук.

— Лукас Ман ми даде разрешение да идвам когато поискам.

— Той е голяма работа, нали?

— Добър е. Просто си върши работата.

— Също и Найфе, и Наджънт, а и останалите бели хора.

— Бели хора ли?

— Да, това е жаргонът за властите. Никой всъщност не иска да ме убива, но те просто си вършат работата. Ами вземи онзи малък лумпен с деветте пръста, официалния палач, дето смесва различните видове газ и ги пуска в камерата. Питай го какво прави, когато ме връзва, и той ще ти каже, че просто си върши работата. Свещеникът в затвора, лекарят и психиатърът, както и охраната, която ще ме придружи до камерата, и санитарите, които ще ме изнесат, ами всички те са чудесни хора и нямат нищо особено против мен, просто си вършат работата.

— Едва ли ще се стигне дотам, Сам.

— Това обещание ли е?

— Не. Но бъди оптимист.

— Да. Оптимизмът е наистина популярен тук. Аз и момчетата си падаме по мотивационните програми, както и по програмите за пътувания и хоум шопинг. Африканците предпочитат сериалите.

— Лий се тревожи за теб, Сам. Искаше да ти каже, че мисли за теб и се моли.

Сам прехапа долната си устна и се загледа в пода. Кимна бавно, но не каза нищо.

— Ще живея при нея през следващия месец.

— Все още ли е омъжена за оня?

— Ами така изглежда. Иска да те види.

— Не.

— Защо не?

Сам внимателно стана от стола и почука на вратата зад него. Обърна се и се взря в Адам през преградата. Гледаха се в очите, докато пазачът не отвори вратата, за да изведе Сам.

— Момчето си отиде преди един час. Получил е съгласието на Сам, въпреки че не го видях в писмен вид — обясняваше Лукас Ман на Филип Найфе, който стоеше до прозореца в своята канцелария и наблюдаваше група затворници, които събираха боклука но шосето. Найфе имаше главоболие, гърбът също го пробождаше, а бе минала едва половината от един ужасен ден, започнал с три обаждания рано сутринта от губернатора и две от Роксбър, главния прокурор. Причината за обажданията бе, разбира се, Сам.

— Значи той си е осигурил адвокат — каза Найфе, като леко разтриваше гръбнака си с юмрук.

— Да, и момчето наистина ми хареса. Отби се на излизане и изглеждаше, сякаш го е бутнал камион. Мисля, че не им е лесно, на него и на дядо му.

— Ще стане още по-лошо за дядото.

— И за всички нас.

— Знаеш ли какво ме попита губернаторът? Искаше да получи копие от нашия правилник за екзекуции. Отговорих му, че не може. Той каза, че като губернатор на този щат смята за редно да има такова копие. Опитах се да му обясня, че това всъщност не е някакво ръководство, а малка брошура от отделни листа, прикрепени в черна папка, което претърпява големи промени всеки път, когато вкараме някой в газовата камера. Искал да знае как все пак го наричаме. Отговорих му, че не го наричаме никак, всъщност няма никакво официално име, защото, слава богу, не се налага да се използва често, но че аз лично го наричам Малката черна книжка. Той продължи да настоява, с което ме ядоса, приключихме разговора, а петнайсет минути по-късно адвокатът му, онзи дребен гърбав смръдльо с очилата…

— Ларамор.

— Ларамор ми позвъни и каза, че според еди-кой си параграф от закона губернаторът има право на копие от правилника. Накарах го да чака на слушалката десет минути, извадих кодекса, после прочетохме заедно закона и, разбира се, както обикновено се оказа, че той лъже и блъфира, смятайки ме за кретен. В моето копие нямаше такъв параграф. Треснах му слушалката. Десет минути по-късно губернаторът отново позвъни, вече съвсем омекнал, каза ми да забравя Малката черна книжка, че той е много загрижен за конституционните права на Сам и прочие и иска от мен само да го държа в течение на нещата. Не е ли готин, а? След половин час позвъни Роксбър, познай защо. Иска да знае дали съм разговарял с губернатора. Знаеш ли, Роксбър си мисли, че с него сме много гъсти, понеже сме стари политически партньори, нали разбираш, значи можем да си вярваме. И така, той ми каза, поверително, разбира се, като на приятел, че според него губернаторът може да се опита да използва екзекуцията за собствени политически цели.