Джон Гришам - Камерата

— Защо си бил нервен, Сам? Току-що каза, че не те е било грижа дали Крамер ще пострада. Това е била шестата ти бомба, нали?

— Да, но при другите беше лесно. Запалваш фитила, затваряш вратата и чакаш няколко минути. Продължавах да мисля за хубавичката секретарка, която ме упъти за тоалетната. Същата, която по-късно даде показания на процеса. Мислех и за другите, които работеха в него вата кантора, защото, когато ходих там преди, вътре беше пълно с народ. Наближаваше осем и знаех, че работното време започва след няколко минути. Знаех, че ще бъдат убити много хора. Мозъкът ми отказваше да работи. Помня, че стоях до една телефонна кабина, гледах си часовника, после поглеждах към телефона, казвайки си, че трябва да позвъня. Най-накрая влязох вътре, намерих номера, но когато затворих указателя, вече го бях забравил. Затова го намерих отново и започнах да набирам, но се сетих, че нямам десет цента. Реших да вляза в бръснарницата и да поискам. Краката ми тежаха като олово и бях потънал в пот, Приближих се до бръснарницата, спрях пред витрината и погледнах вътре. Беше претъпкано. Мъжете се бяха наредили покрай стена та, говореха и четяха вестници, а редицата столове беше заета с клиенти, които говореха едновременно. Помня, че двама ме погледнаха, после и други започнаха да се заглеждат и аз отминах.

— Къде отиде?

— Не се сещам точно. Спомням си, че видях една кола да спира пред съседната сграда. Помислих си, че е може би секретарка или някой друг, който се готви да влезе в кантората на Крамер, и май се бях запътил към колата, когато бомбата избухна.

— Значи си бил на отсрещната страна на улицата?

— Така мисля. Помня, че паднах на колене, а отгоре ми се изсипаха парчета стъкла и отломки. Но после почти нищо не си спомням.

На вратата леко се почука и сержант Пакър се появи с голяма пластмасова чаша в ръка, хартиена салфетка и сметана.

— Мислех, че може би ще искате кафе. Извинявайте, че ви прекъсвам. — Той сложи чашата и всичко останало на гишето.

— Благодаря — каза Адам.

Пакър бързо се обърна и се отправи към вратата.

— За мен две пакетчета захар и една сметана — каза Сам от другата страна.

— Да, сър — отсече Пакър, без да спира.

— Обслужването тук е добро — рече Адам.

— Направо е чудесно.

Разбира се, на Сам не му донесоха кафе. Той веднага разбра това за разлика от Адам. И така, след като почака няколко минути, Сам каза:

— Изпий го. — Запали поредната цигара и стана от стола, за да се пораздвижи, докато Адам бъркаше захарта с пластмасова пръчица. Наближаваше единайсет и Сам беше пропуснал едночасовата разходка. Не вярваше, че Пакър ще намери друго време, за да го компенсира. Той се поразходи из стаята, няколко пъти клекна и протегна ръце, наведе се към пръстите на краката си, а коленете му пукаха и ставите изхвръкваха, докато се изправяше. През първите няколко месеца от престоя му в Отделението той свикна редовно да прави физически упражнения. Стигна дотам, че правеше по сто коремни преси в килията си всеки ден. Намали теглото си до седемдесет и пет килограма, за което му помогна и нискокалоричното меню. Коремът му бе плосък и стегнат. Беше по-здрав отвсякога.

Не му трябваше много време обаче да осъзнае, че Отделението е последният му дом и че един ден ще го убият. Каква беше ползата от добро здраве и силни мускули, когато човек е затворен двайсет и три часа Дневно в очакване на смъртта? Постепенно спря упражненията. Започна да пуши повече. Сред другарите си Сам бе смятан за късметлия главно защото получаваше нещичко отвън. По-малкият брат на Сам, Дони, който живееше в Северна Каролина, му изпращаше веднъж месечно кашон с цигари „Монклер“. Сам пушеше средно по три-четири пакета дневно. Искаше да изпревари щатските власти и сам да се унищожи.

Предпочиташе това да стане чрез някаква продължителна болест или друго страдание, изискващи скъпо лечение, което според конституцията щатът Мисисипи бе длъжен да му осигури.

Изглежда, щеше да изгуби състезанието.

Федералният съдия, който контролираше Парчман въз основа на решението по дело, водено преди време за правата на затворниците, бе издал категорични заповеди за промяна на основните процедури в затвора. Внимателно беше определил правата на затворниците до най-малките подробности, като размерите на всяка килия в Отделението и точната сума пари, която можеха да притежават. Максимумът беше двайсет долара. Наричаха ги „прах“, тъй като винаги пристигаха отвън. Осъдените на смърт нямаха право да работят и да печелят пари. Щастливците получаваха по няколко долара месечно от роднини и приятели. Можеха да ги похарчат в бюфета — за безалкохолни напитки, сладкиши, закуски и истински цигари, а не свити от тях.