Джон Гришам - Камерата

— Не беше чудо. Поставих бомбата в гаража. Ако съм искал да убия някого, щях да я сложа до прозореца на спалнята.

— Половината къща се е срутила.

— Да, а можех да използвам часовник и да изтрепя няколко евреи, докато си ядат гевречетата или каквото е там.

— Защо не го направи?

— Казах ти вече, че не сме имали за цел да убиваме хора.

— А какво сте искали да направите?

— Да сплашваме. Да отмъщаваме. Да попречим на проклетите евреи да финансират движението за граждански права. Опитвахме се да заставим африканците да си кротуват там където им беше мястото — в собствените им училища и църкви, квартали и тоалетни, далеч от нашите жени и деца. Евреи като Марвин Крамер се обявяваха за общество на смесени раси и бунтуваха африканците. Трябваше да вкараме в пътя кучия му син.

— И го вкарахте, нали?

— Получи това, което заслужаваше. Но ми е жал за момчетата.

— Толкова си състрадателен, че ще ме разплачеш.

— Слушай, Адам, и ме чуй добре. Не съм искал да нараня никого. Бомбата бе нагласена да избухне в пет сутринта — три часа преди обичайното време, когато той идваше на работа. Децата са били с него единствено заради грипа на жена му.

— Но не изпитваш угризения за ампутираните крака на Марвин?

— Всъщност не.

— И никакви угризения, че той се самоуби една година след това?

— Не аз, а той е натиснал спусъка.

— Ти си болен, Сам.

— Да, и ще ми стане още по-зле, когато помириша оня газ.

Адам поклати глава с отвращение, но се сдържа и не каза нищо повече. Можеха да спорят по-късно за расизма и омразата, въпреки че той не очакваше в сегашния момент да постигне някакъв напредък със Сам по тези въпроси. Но бе твърдо решен да опита. Сега обаче трябваше да обсъдят фактите.

— След като провери динамита, какво направи?

— Върнах се обратно на паркинга за камиони. Пих кафе.

— Защо?

— Може би съм бил жаден.

— Не ме будалкай, Сам. Просто се постарай да отговориш на въпросите.

— Чаках.

— Какво по-точно?

— Трябваше да убия няколко часа. Наближавате полунощ и исках да прекарам колкото се може по-малко време в Гринвил. Затова убивах времето в Кливланд.

— Говори ли с някого в кафенето?

— Не.

— Имаше ли много хора?

— Наистина не помня.

— Сам ли седеше?

— Да.

— На маса ли?

— Да. — Старецът се ухили, тъй като знаеше какво ще последва.

— Един шофьор на камион, някой си Томи казал, че е видял мъж, който много прилича на теб паркинга за камиони през онази нощ да пие кафе с някакъв младеж.

— Никога не съм виждал мистър Фарис, но смятам че след три години спомените му са поизбледнели. Доколкото знам, не е казал дума на никого, преди да го изнамери някакъв репортер и името му да се появи във вестниците. Чудно как тия мистериозни свидетели изникват години след процесите.

— Защо Фарис не е дал показания на последния процес?

— Не питай мен. Предполагам, защото не е имал какво да каже. Фактът, че съм пил кафе сам или с някой друг седем часа преди взрива, нямаше връзка с делото. Плюс това кафето пих в Кливланд и това няма нищо общо с престъплението.

— Значи Фарис е лъгал?

— Не знам какво е правил Фарис и не ме интересува. Бях сам. Единствено това има значение.

— В колко часа напусна Кливланд?

— Мисля, че наближаваше три.

— И потегли направо към Гринвил?

— Да. Карах до къщата на Крамер, видях, че пазачът седи на верандата, поех към кантората, към четири паркирах зад нея, вмъкнах се през задния вход, поставих бомбата в един килер в коридора, върнах се при колата и изчезнах.

— В колко часа напусна Гринвил?

— Смятах да си тръгна след взрива. Но както знаеш, напуснах града едва след няколко месеца.

— Къде отиде, след като излезе от кантората на Крамер?

— Намерих едно малко кафене на магистралата, на около половин миля от кантората на Крамер.

— Защо отиде там?

— Да пия кафе.

— Колко беше часът?

— Не знам. Май четири и половина. Имаше ли много хора? — Само няколко. Беше най-обикновена денонощна закусвалня с дебел готвач в мръсна фланелка и келнерка, която мляскаше дъвка.

— Говори ли с някого?

— Говорих с келнерката, когато й поръчах кафето. Май ядох и поничка.

— Значи изпи чаша силно кафе на спокойствие, докато чакаше бомбата да избухне.

— Обичах да слушам как избухват бомбите и да наблюдавам реакциите на хората.

— Значи си го правил и преди това?

— Няколко пъти. През февруари същата година поставих бомба в кантората за недвижими имоти в Джаксън — евреите бяха продали на няколко чернилки къща в бял квартал — и точно бях седнал в една закусвалня през три къщи, когато бомбата гръмна. Тогава използвах фитил и трябваше да изчезна бързо, да оставя колата и да седна някъде. Момичето току-що ми донесе кафето, когато земята се разтърси и всички се вцепениха. Много обичах това. Беше четири сутринта и заведението беше претъпкано с шофьори и пласьори, дори имаше няколко ченгета в един ъгъл, които, естествено, се втурнаха към колите си и изчезнаха сред воя на сирените. Масата ми се разклати толкова силно, че кафето се разля.