Джон Гришам - Камерата

— Не — бе тихият, но твърд отговор на Сам, погледна Адам през отвора.

— Не ти вярвам.

— Не съм имал съучастник.

— Не ти вярвам, Сам.

Старецът вдигна небрежно рамене, сякаш това изобщо не го интересуваше. Кръстоса крака и обви с ръце едното си коляно.

Адам си пое дълбоко въздух, надраска нещо, сякаш бе очаквал този отговор, и обърна нова страница.

— В колко часа пристигна в Кливланд в нощта на двайсети април шейсет и седма?

— Кога?

— Първия път.

— Напуснах Клантън около шест. Карах два часа до Кливланд. Значи ще да е било около осем.

— Къде отиде?

— До един търговски център.

— Защо отиде там?

— За да взема колата.

— Зеленият понтиак ли?

— Да. Но той не беше там. Затова отидох до Гринвил, да поогледам малко.

— Беше ли ходил там преди?

— Да. Две седмици преди това, за да разузная. Дори бях минал покрай кантората на евреина, че да я огледам.

— Постъпил си доста глупаво, нали? Защото на процеса секретарката му е познала в теб мъжа, който е влизал в кантората и я е питал за някаква улица, после е искал да ползва тоалетната.

— Много глупаво, наистина. Но пък не съм и помислял, че ще ме хванат. Иначе тя нямаше да види втори път лицето ми. — Той захапа филтъра и дръпна силно.

— Много лош ход. Разбира се, сега е лесно да седиш тук и да премисляш отново всичко.

— Колко време стоя в Гринвил?

— Около час. После се върнах в Кливланд, за да взема колата. Доугън винаги разработваше подробни планове с няколко възможности. Колата беше оставена на място Б, близо до паркинг на камиони.

— Къде намери ключовете?

— Под постелката.

— Какво направи?

— Качих се да покарам. Излязох от града и стигнах до някакво памуково поле. Намерих едно усамотено място и паркирах колата. Отворих багажника, за да проверя динамита.

— Колко бяха пръчките?

— Мисля, че петнайсет. Обикновено използвах между дванайсет и двайсет в зависимост от сградата. Двайсет за синагогата, защото беше нова и модерна, от бетон и камък. Но кантората на евреина беше стара дървена постройка, така че петнайсет пръчки динамит щяха да я изравнят със земята.

— Какво още имаше в багажника?

— Обикновени неща. Картонена кутия с динамит. Два капсул-детонатора и петнайсетминутен фитил.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Ами часовниковият механизъм? Детонаторът?

— О, да. Забравих го. Беше в друга, по-малка кутия.

— Опиши я.

— Защо? Чел си протоколите от процесите. Експертът от ФБР майсторски възстанови малката ми бомба. Чел си го, нали?

— Много пъти.

— И си виждал снимките, които представиха на процеса. Онези с парчетата и остатъците от часовниковия механизъм. Виждал си всичко това, нали?

— Виждал съм го. Доугън откъде е взел часовника?

— Никога не съм питал. Такъв може да се купи във всяка дрогерия. Беше евтин, механичен будилник. Нищо особено.

— За първи път ли използва часовников механизъм?

— Знаеш, че е така. Другите бомби се взривяваха с фитили. Защо ми задаваш тия въпроси?

— Защото искам да чуя отговорите ти. Чел съм всичко, но желая да го чуя и от теб. Защо си искал да взривиш със закъснение бомбата в кантората на Крамер?

— Защото ми беше омръзнало да паля фитили и да бягам като луд. Исках да има повече време между поставянето на бомбата и взрива.

— В колко часа я постави?

— Наближаваше четири сутринта.

— В колко часа трябваше да избухне?

— Около пет.

— Къде сбърка?

— Не избухна в пет, а няколко минути преди осем. Тогава в сградата вече имаше хора и някои от тях бяха убити. Затова сега съм тук в червената униформа и се питам какъв ли е мирисът на оня газ.

— Доугън е дал показания, че двамата заедно сте избрали Марвин Крамер за жертва; че Крамер е фигурирал в списъка на Клана от три години; че ти си предложил да се използва часовников механизъм за убийството на Крамер, защото сте познавали навиците му; че си действал сам.

Сам слушаше търпеливо и си пушеше цигарата. Присви очи и кимна. После почти се усмихна.

— Ами боя се, че Доугън превъртя. Ония от ФБР го дебнеха от години и накрая той отстъпи. Знаеш ли, не беше силен човек. — Той пое дълбоко въздух и погледна Адам. — Но част от това, което е казал, е истина. Не всичко, а само някои неща.

— Имал ли си намерение да убиеш Крамер?

— Не. Ние не убивахме хора. Просто вдигахме сгради във въздуха.

— Ами къщата на Пиндър във Виксбърг? Твоя работа ли беше?

Сам кимна бавно.

— Бомбата е избухнала в четири сутринта, докато цялото семейство Пиндър е спяло дълбоко. Шест души. Като по чудо е имало само едно незначително наранява не.