Джон Гришам - Камерата

— Обичаш ли изобщо някого?

— Това е идиотски въпрос.

— Защо да е идиотски?

— Защото седиш от другата страна на бариерата. И можеш да излезеш от онази врата и да си отидеш. А довечера можеш да вечеряш в хубав ресторант и да спиш в меко легло. От тази страна животът е малко по-различен. Не съм виждал луната от девет години. Държат се с мен като с животно. Имам си клетка. Имам смъртна присъда, която позволява на щата Мисисипи да ме убие след четири седмици. Затова, синко, ми е трудно да обичам и да проявявам съчувствие. Трудно е да харесваш хората в днешно време. Затова въпросът ти е глупав.

— Да не искаш да кажеш, че си обичал и си проявявал съчувствие, преди да дойдеш тук?

Сам се загледа през отвора в преградата и запуши.

— Още един глупав въпрос.

— Защо?

— Защото няма връзка, адвокате. Ти си адвокат, а не психиатър.

— Аз съм твой внук и следователно имам право да задавам въпроси за миналото ти.

— Питай тогава. Може и да не ти отговоря.

— Защо?

— Миналото си е отишло, синко. То е зад гърба ми. Не можем да поправим стореното. Нито можем да обясним всичко.

— Но аз нямам минало.

— Тогава ти наистина си късметлия.

— Не съм толкова сигурен в това.

— Виж какво, ако очакваш аз да запълня празнините, боя се, че не си попаднал на когото трябва.

— Добре. И кой според теб е подходящият събеседник?

— Не знам. И не ме интересува.

— Но може би мен ме интересува.

— Ами да ти кажа честно, точно сега не ме е много грижа за теб. Не знам дали ми вярваш, но в момента се тревожа много повече за себе си. За себе си и за предстоящото. За себе си и за кожата си. Някъде тиктака голям часовник, и то доста силно. Чуваш ли го? Поради някаква странна причина, не ме питай защо, но чувам прокле тото тиктакане и то наистина ме безпокои. Много ми е трудно да се тревожа за проблемите на другите.

— Защо влезе в Клана?

— Защото баща ми беше в него.

— А той защо е влязъл?

— Защото баща му е бил в Клана.

— Страхотно. Три поколения.

— Мисля, че са четири. Полковник Джейкъб Кейхол се е бил с Нейтън Бедфорд Форест във войната и според семейната легенда е бил един от първите членове на Клана. Прадядо ми.

— Гордееш се с този факт.

— Това въпрос ли е?

— Да.

— Не става дума за гордост. — Сам кимна към гишето. — Ще подпишеш ли споразумението?

— Да.

— Хайде тогава.

Адам се подписа на последната страница и я подаде на Сам.

— Въпросите, които задаваш, са от много поверителен характер. Като мой адвокат не трябва да споменаваш нито дума пред никого.

— Много добре си знам задълженията.

Сам се подписа и после разгледа двата подписа.

— Кога стана Хол?

— Един месец преди четвъртия ми рожден ден. Не само аз, а цялото семейство. Разбира се, не помня нищо.

— Защо все пак е оставил част от името — Хол? Защо въобще не се е отказал от него и не е станал Милър, Грийн или нещо от тоя сорт?

— Това въпрос ли е?

— Не.

— Той е бягал, Сам. И е изгарял мостовете след себе си. Струва ми се, че четири поколения в Клана са му дошли твърде много.

Сам остави договора на стола до него и запали нова цигара. Издуха дима към тавана и погледна Адам.

— Слушай, сине — рече той бавно с внезапно омекнал тон, — хайде да оставим засега семейните въпроси настрана. Може би по-късно отново ще се върнем към тях. Сега искам да знам какво ще стане с мен. Какви са ми шансовете, нали разбираш? Ето такива неща. Как ще спреш стрелките на часовника? Какви молби ще подадеш в съда?

— Всичко това зависи от няколко неща. Сам. Зависи от това, което ще ми кажеш за взрива.

— Не те разбирам.

— Ако има някакви нови факти, ще ги представим. Съществуват възможности, повярвай ми. Ще намерим съдия, който ще ни изслуша.

— Какви нови факти?

Адам отгърна следващата страница в бележника си и надраска датата в полето.

— Кой докара зеления понтиак в Кливланд в нощта на взрива?

— Не знам. Някой от хората на Доугън.

— И ти не знаеш името му?

— Не.

— Не ме будалкай, Сам.

— Кълна ти се, че не знам кой е бил. Не съм го виждал. Колата беше оставена на един паркинг. Там я намерих. Трябваше да я върна на същото място. Не съм виждал човека, който я е докарал дотам.

— Защо не го споменаха по време на процесите?

— Откъде да знам? Може би защото е бил дребна риба. Вниманието беше насочено единствено към мен. Защо да си губят времето с него? Нямам представа.

— Крамер е бил бомба номер шест, нали?

— Май че толкова бяха. — Сам отново се приведе напред и лицето му почти докосна преградата. Сниши глас, подбирайки внимателно думите си, сякаш някой ги подслушваше.