Джон Гришам - Камерата

Тази сутрин закуската беше бъркани яйца, четири препечени филийки бял хляб, дебело парче бекон, две малки кутийки с желе от грозде, шишенце консервиран портокалов сок и голяма пластмасова чаша кафе. Храната топла и питателна, явно специално отпусната за днес от федералните власти.

Минаха към следващата килия, където затворникът ри чакаше. Винаги чакаха, винаги стояха до вратите като гладни кучета.

— Закъсняхте с единайсет минути — каза тихо затворникът и взе подноса си. Надзирателите дори не го удостоиха с поглед.

— Дай ни под съд — рече единият.

— И аз имам някакви права.

— Имаш топки.

— Не ми говори по тоя начин. Ще те дам под съд, Че ме обиждаш.

Двамата забутаха количката към следващата килия без коментар. Това бе просто част от ежедневния ритуал.

Сам не чакаше до вратата. Бе погълнат от заниманието си в малката „адвокатска кантора“, когато закуската пристигна.

— Досетих се, че ще пишеш — каза единият, когато спряха пред килия №6. Сам бавно остави машината на леглото.

— Любовни писма — каза той и се изправи.

— Каквото и да е, Сам, по-добре побързай. Готвачът вече говори за последното ти ядене.

— Кажете му, че искам пица. Замразена и после стоплена в микровълнова печка. Може да се съгласи. А може просто да хапна хотдог и фасул. — Сам пое подноса през отвора на вратата.

— Имаш право на избор, Сам. Последния път осъденият поиска пържола и скариди. Представяш ли си? Пържола и скариди тук.

— Приготвиха ли му ги?

— Не. Той изгуби апетит и вместо с ядене го натъпкаха с валиум.

— Хич не е лошо да си отидеш така.

— Млъкнете! — изрева Дж. Б. Гулит от съседната килия. Пазачите придвижиха количката по-надолу. Гулит стискаше решетките с две ръце. Те спряха на известно разстояние.

— Е, май сме доста нервни тая сутрин? — каза единият.

— Не можете ли, тъпанари с тъпанари, просто да носите храната мълчаливо? Нима мислите, че всяка сутрин се събуждаме и искаме да започнем деня, като слушаме умните ви приказки? Давай закуската.

— Хайде сега. Ужасно съжаляваме. Просто си мислехме, че вие тук се чувствате самотни.

— Сбъркал си. — Гулит взе подноса и се извърна.

— Доста е докачлив днес — каза единият от охраната и те двамата се запътиха да дразнят някой друг.

Сам остави подноса с храната на леглото и сложи пакетче захар в кафето си. Не беше свикнал да закусва бъркани яйца и бекон. Ще си запази препечения хляб и желето за по-късно. Ще отпива по малко от кафето, за да му стигне до десет часа, когато правеше упражнения и излизаше навън.

Постави машината на коленете си и започна да чука по клавишите.

До девет и трийсет версията за споразумение на Сам бе готова. Той се гордееше с нея, тъй като това бе най-сполучливият плод на усилията му през последните месеци. Захапа филийка препечен хляб и провери документа за последен път. Машинописът бе прегледен, но старомоден, резултат от допотопната машина. Езикът бе прочувствен, с много повторения, цветист и изобилстващ с думи, които не можеха да бъдат, изречени от плах лаик. Сам боравеше почти свободно с правната терминология и можеше да отстоява мнението си пред всеки адвокат.

В края на коридора шумно се тресна врата. Тежки стъпки зачаткаха равномерно и Пакър се появи пред решетките.

— Адвокатът ти дойде, Сам — каза той и свали чифт белезници от колана си.

Сам се изправи и дръпна нагоре гащетата.

— Колко е часът?

— Минава девет и трийсет. Какво значение има?

— Часът ми за разходка е в десет.

— Искаш да излезеш навън или да се срещнеш с адвоката си?

Сам помисли малко, докато намъкваше червения гащеризон и обуваше гумените сандали. Обличането беше бърза процедура в Отделението за осъдени на смърт.

— Не може ли да се срещна с него по-късно?

— Ще проверим.

— Нали знаеш, че искам да изляза за един час навън.

— Знам, Сам. Да вървим.

— Наистина е важно за мен.

— Знам, Сам. За всички е важно. Ще се опитаме да отложим срещата за по-късно, става ли?

Сам се среса много внимателно, после изплакна ръцете си със студена вода. Пакър чакаше търпеливо. Искаше да каже нещо на Дж. Б. Гулит, нещо за настроението му тази сутрин, но Гулит вече спеше. Повечето затворници спяха. Обикновено осъдените на смърт закусваха, после гледаха около час телевизия и отново лягаха за сутрешна дрямка. Въпреки че проучването му по никакъв начин не можеше да се нарече научно, Пакър бе изчислил, че те спят по петнайсет-шестнайсет часа дневно. Можеха да спят в жегата, потънали в пот, в студ и сред шума от телевизор или радио.