Джон Гришам - Камерата

В Отделението се раждаха странни приятелства. Половината бяха бели, другата половина — чернокожи, но всички бяха осъдени за жестоки убийства. Почти никой не го бе грижа за миналото и криминалните деяния, както и за цвета на кожата. Обикновените затворници се деляха на най-различни банди, най-вече по расов признак. В Отделението обаче за човека съдеха по начина, по който понасяше уединението. Независимо дали се харесваха един друг, или не, всички бяха затворени заедно в това кътче от света, очаквайки смъртта. Бяха малко братство от измет, неудачници, скитници, истински главорези и хладнокръвни убийци.

А смъртта на един можеше да означава смърт за всички. Новината за потвърждаването на смъртната присъда на Сам сега се шепнеше из секторите и през решетките. Когато тя се разнесе вчера по обяд, Отделението притихна. Всички затворници изведнъж пожелаха да говорят с адвокатите си. Поднови се интересът към всички правни въпроси и Пакър забеляза, че някои от тях се ровят в съдебните си дела, а телевизорите и радиоапаратите са изключени.

Той се вмъкна през тежката врата, отпи голяма глътка кафе и бавно и тихо тръгна из сектор А. По коридора се виждаха четиринайсет еднакви килии с размери два на три. Предната част на всяка от тях представляваше стена от железни решетки, така че затворникът не можеше да се уедини нито за миг. Всичките му действия — спане, използване на тоалетната — ставаха пред очите на охраната.

Всички бяха по леглата, когато Пакър се спираше пред килиите и търсеше с поглед главата под завивките. Осветлението бе изключено и секторът бе потънал в мрак. Отговорникът на сектора, затворник със специални привилегии, щеше да ги събуди или да ги изрита в пет. Закуската пристигаше в шест — яйца, препечен хляб, конфитюр, понякога бекон, кафе и плодов сок. След няколко минути Отделението щеше бавно да се оживи, когато четирийсет и седем мъже щяха да се отърсят от съня и да се върнат към безкрайния процес на умиране. Той беше бавен, точеше се ден след ден, когато поредният злощастен изгрев носеше поредната вълна от жега в техните малки кръгове на ада. Понякога, в дни като отминалия, когато някакъв съд някъде отхвърлеше молба или обжалване и решаваше, че екзекуцията трябва да се извърши скоро, нещата се ускоряваха.

Пакър отпиваше от кафето си и броеше главите, влачейки се тихо в изпълнение на сутрешния ритуал. Обикновено нещата в Отделението вървяха гладко, когато не се нарушаваха правилата и се спазваха инструкциите. Правилникът съдържаше много точки, но те бяха справедливи и лесни за спазване. Всички ги знаеха. Но екзекуцията си имаше свой правилник, с различна философия и променящи се инструкции, което обикновено разстройваше спокойствието на Отделението. Пакър уважаваше много Филип Найфе, но го проклинаше, когато променяше наредбата преди и след всяка екзекуция. Съществуваше страхотен обществен натиск, екзекуциите трябваше да се извършват по точно определен начин, според конституцията и със съответното съчувствие. Една с една не си приличаха.

Пакър мразеше екзекуциите. Той вярваше в смъртното наказание, защото беше религиозен и след като Бог казваше око за око, значи така трябваше да бъде. Но предпочиташе екзекуциите да се извършват някъде другаде и от други хора. За щастие те бяха такава рядкост тук, в Мисисипи, че неговата работа си вървеше гладко, с малки сътресения. Бе преживял петнайсет екзекуции за двайсет и една години, но само четири от седемдесет и втора насам.

Пакър заговори тихо с един от охраната в края на сектора. Слънцето вече надничаше през отворените прозорци. Денят щеше да бъде горещ и задушен. И много по-тих. Щеше да има и много по-малко оплаквания за храната, по-малко желания да се отиде при лекаря и мърморене за щяло и нещяло. Като цяло затворниците щяха да бъдат послушни и вниманието им щеше да бъде ангажирано с друго. Бе изминала най-малко година, а може би и повече, откакто отлагането на присъда бе прекратено с толкова скорошно назначение на дата. Пакър се усмихна вътрешно, докато търсеше поредната глава под завивките. Наистина се очертаваше спокоен ден.

През първите няколко месеца от живота на Сам в Отделението Пакър не му обръщаше внимание. Официалният правилник ограничаваше контакта със затворниците до един необходим минимум, а Пакър разбра, че Сам е човек, който може лесно да живее в самота. Той беше клановец. Мразеше чернокожите. Говореше малко, беше озлобен и мрачен, поне в началото. Но пълното бездействие в продължение на осем часа дневно постепенно изглади ръбовете и те постигнаха някаква степен на общуване, която се състоеше от кратки думи и изсумтявания. След като в продължение на девет години се бяха виждали всеки ден, Сам започна понякога дори да се усмихва на Пакър.